31/05/2024
Хаджем Хайдаревич (18 юли 1956 - 4 декември 2023)
Из "По път към мрето", превод от босненски Христо Попов
Обсадата на Сараево
В тези години диваците яростно се
нахвърлиха на града и животът ни беше
превърнат в чували с пясък и дълги
опашки за хуманитарна помощ
Веднага осъзнахме истината
за същността и причините за войната
затова се бояхме за отломките
от живота и последиците от обсадата
В мрачните утрини, на балкона,
на пещерен огън, ти правеше понички
от смях и въздух, и дълго нашите честити
деца дъвчеха меласа от обич и срам
Навън сирените по всяко време на деня
и нощта обикаляха разораните улици и мъртвите
кучета мокреха обърнатите контейнери
подобни на временни военни постови будки
През тези години всички прозорци бяха
покрити с нежните найлони на ВКБООН, замрежени
с тел, и ние знаехме, че ще бъдем
пресети през тези прецизни решетки
За какво ще си спомнят ония, които са заченати
и ония, които са убити между пропадналите
опити за освобождаване на града, между обществените
вълнения, които вече не забелязвахме?
От ужаса на войната по-голям е само страхът
да не би палачът, взел ни на прицел, да се окаже
онзи, който ни спасяваше главите и оформяше
истината за смисъла на войната ден след ден
9 януари 2011
ВКБООН – Върховен комисариат на ООН за бежанците.
---
Националната история
Най-лесно е да се обвини историята
Когато наследеният опит ни превръща
в чудовища или в клети жертви
Безсмислено е да се чудим защо някои
утрини и много незавършени часове
от живота отказват да се пробудят
да станат заедно с нас
Наричаха историята учителка
за да могат да бягат
от досадните й часове
за да вдигат полата й
както правят опърпаните повтарачи
Колкото сме по-свързани с историята
толкова тя е по-равнодушна към нас
Най-добре е историята да се настани
в национален психиатричен санаториум
или да се отведе на живописен селски панаир
и умирайки от смях,
да се нагледаме какво е това, което
толкова болезнено ни свързва с нея.
---
Съмнението между
Между хляб
и очите, които са гладни
Между слънчевите пейзажи върху платното на художника
и ръждясалите инвалидни колички
Между майчината усмивка на семейната снимка
и гробовете на родителите по високите хълмове
Между морето
и страха от Съдния ден
Между ранноаприлския цъфтеж
и студения вятър в боровата гора
Между истинските
и измислените бръчки на утринното лице
Между преданата нежност на ония, които се прегръщат
и царския орел с плячка в ноктите
Между Бог
и молитвата, която се отлага
Като че тихо и предпазливо се промъква съмнението
доколко наистина съществуваме, докато мислим
дали многото размисли не ни откъсват от сърцевината на живота
Съмнението тече като вода в каньон с остри скали
и все още не е достигнало до публично осъждане
още не е пораснало да презира собствения си страх
16 януари 2018
---
Масов гроб
Ода за г-н Отчаяние
Лъжите им са по-издръжливи
от нашите откъснати нозе
и по-дълги от всеки път
по който смятахме да се измъкнем
Ножовете им са по-светли
от нашите бели като платно вратове
Дори Слънцето се отегчаваше
докато полуживи се измъквахме
в студа и в мрака, във временната
невидимост и своето несъществуване
Пред тях ни издава
и собствената ни кръв, защото се смути
през резкия блясък на острието,
защото ни разколеба съмнението,
че и тяхната кръв е
червена и течна като нашата
Затова да пеем оди
за нашите убийци
един ден те ще се изморят
да ни мразят
Един ден ще се откажат
да ни прогонват от къщи
от поколение на поколение
и да ни взимат и последния
залък от устата
Един ден нашите палачи
от Топола до Равна гора
великодушно ще ни простят
че толкова много са ни убивали
---
По пътя към морето
На мястото, където през войната са извършвани масови
убийства, мъртвите хвърляни от моста,
а младите жени отвеждани в плен, сега са вдигнали
приличен ресторант и мнозина в него, с черното кафе
и с най-доброто тирамису в тази част на Балканите, обичат
да слушат загадъчното и равнодушно бучене на река
Дрина… Мислите за вчерашните престъпления се пропъждат
от препълнените маси като досадни комари кръвопийци,
докато всички ние, уловени в щастливия миг, заминаваме,
за половин час, или за час, за своите хедонистични оазиси,
с розови чадъри по морските плажове,
или се връщаме от морето с пигментна благословия
по кожата, за да можем с дни самодоволно да се перчим
пред огледалото или пред колегите си на работното място.
