19/02/2021
ПОЧИНА ИЛИЯ БОРИСОВ
На 19 февруари 2021 г. почина доайенът на врачанските журналисти Илия Борисов - редактор във в. "Отечестен зов", кореспонент на вестниците "Граничар", "Народна младеж", "Работническо дело", по-късно и на в. "Дума", основател - редактор на в. „Първа атомна“.
Илия Борисов бе дългогодишен председател на Журналистическото дружество във Враца, избиран за кандидат-член на Управителния съвет на СБЖ, окръжен съветник, първи зам. председател на Окръжния съвет за култура, председател на Клуба на дейците на културата.
Автор е на книгата „Врачански летописи“.
Напусна ни един добър човек.
ПОКЛОН ПРЕД СВЕТЛАТА МУ ПАМЕТ!
Марин БОТУНСКИ
ДУМИ ЗА ВРАЧАНСКИЯ ЛЕТОПИСЕЦ
(предговор към книгата на Илия Борисов „Врачански летописи“,2011 г.)
Преди тридесет години, за петдесетгодишнината на Илия Борисов, съм писал:
Когато се ровех в богатата, и - честно казано – уморителна за един човек жизнена биография, и когато се опитвах да търся кое е онова изречение, което най-точно ще определи човешкия път на кореспондента на в. „Работническо дело“ за Врачански окръг, по естествен път се наложи мисълта:
Илия Борисов е роден, з а д а п р а в и д о б р о.
И я няма неблагочестивата мисъл, нито намерението да се възползва, да се бие в гърдите, да се облагодетелства, да се издига в нечии очи. Затова е болезнен и когато сам критикува (въпреки и рядко), защото все го тревожи въпроса – колко ще е доброто, което ще донесе критиката.
Той и днес живее в малък апартамент, с ниска пенсия, съпругата му продължава да работи, следпенсионно, за да „свързват двата края“ в безкрайния Преход. Но никой не го е чул да се оплаква, да се моли, да иска помощ.
А е знайно, че кореспондентството в партийния орган е могло да му донесе много „бонуси“. Не се е възползвал. Напротив – възползвали са се от него – колеги, организации, творци, градски и окръжни ръководства, граждани.
Той двадесет и пет години бе председател на Журналистическото дружество, избиран е за кандидат-член на Управителния съвет на СБЖ, окръжен съветник, първи зам. председател на Окръжния съвет за култура, председател на Клуба на дейците на културата, основател - редактор на в. „Първа атомна“... И навсякъде – отговорен, работлив, взискателен. Труд - на обществени начала. Не платен.
Потупван е по рамото, сигурно, но не го е търсил. Вероятно някои са се страхували, без да има от какво. Защото Илия Борисов през всичките години е бил открит, достъпен, умеещ да благославя трудолюбието, хляба и истината. Да помага!
Най-голямото му богатство са хората, които среща в жизнената си пътека и които оставят незаличими следи в съзнанието и в жадната за приятелство душа. А това са невероятни, интересни, изпълнени с любопитство и надарени с талант люде, като Петър Алипиев, Дамян Дамев, Найден Петков, Йордан Радичков, Дора Габе, Елисавета Багряна, Стоян Даскалов, Орлин Василев, Орлин Орлинов, Ангел Заберски, Митрополит Калиник, Радосвета Бояджиева, Дико Илиев, Владимир Гиновски, това са журналистите Георги Боков, Радослав Радев, Лалю Димитров, Тодор Коруев, Кръстьо Луканов, Лазар Петров, Хаския Челебонов, Никола Чамов, Иван Жуков, Веселин Искърски и др., политическите и стопански дейци Тодор Живков, Цола Драгойчева, Цветко Божков, Кръстьо Евтимов, Пенчо Янкулов, Иван Абаджиев, Невена Гецковска, Кирил Пенчев, Иван Соколарски, Делчо Лулчев, Овед Таджер, Сотир Чобанов, Войслав Бубев, Кръстьо Трендафилов, Ангел Вушков, Румен Стоманярски, инженерите-енергетици Симеон Русков, Козма Кузманов, Георги Дичев, Кирил Николов, Борис Георгиев, Йордан Костадинов, Иван Иванов, Димитър Ангелов, Георги Касчиев...
Той не се свени да „взема“, умее да „взема“ от всеки онова, което го прави по-богат и ще е полезно за утрешната журналистическа работа.
Вгледаме ли се в дописките, кореспонденциите, фоторепортажите, пътните бележки, проблемните материали, отпечатани във в. „Работническо дело“, „Отечествен зов“, „Дума“, „Икономически живот“, „Строител“, „Рудничар“, „Учителско дело“, „Поглед“, „Шанс“, „Конкурент, „Зов за истина“ - ще видим диаграмата на развитието, въздиганията и падовете, хрониката за ставалото, за билото в родния край. Събрани, те могат да съставят пълен, искрен и истинен летопис за Врачанския край в един отрязък от половин век. Ето защо беше естествено книгата да се озаглави „Врачански летописи“. Тя, убеден съм, ще представи пред читателя един хем познат, хем „друг“ - прецизен към факти и събития, обичащ човек и природа, Враца и България Илия Борисов.
В дългия си журналистически път „прегърна“ девиза „Нито ден без ред“, взет от Юрий Олеша. Разбира се, големият руски писател влага друг смисъл, типичен за невероятната взискателност в литературната практика. Илия Борисов ползва девиза като дисциплиниращ всекидневния труд. Но нека споменем, че в книгата „Нито ден без ред“, Юрий Олеша пише: „Нищо не се е случило в моя човешки живот без участието на слънцето, както физическото, така и скритото, както реалното, така и метафоричното. Каквото и да правех, където и да вървях, в съня ли, бодърствайки ли, в тъмнина, млад, стар – винаги съм бил на острието на лъча.“
Несъмнено това „острие на лъча“ е хвърляло светлина върху душата и сърцето, върху писаното, върху образа и на Илия Борисов.
Ако ме запитат сега, пред неговата осемдесетгодишнина, кое е
отличаващото го от мнозина в „преходния“ ни ден, ще отговоря:
верността. Вярност към семейството. Към съпругата Радка и дъщерята Боряна. Към внука Петър. Вярност към приятелите. Вярност към истината. Вярност към идеала. Вярност към Враца, която, в навечерието на осемдесетгодишнината на журналиста, го удостои със званието „Почетен гражданин“... Той седи пред компютъра у нас, чете преписаните за книгата отзиви от колеги журналисти, от писатели, композитори, общественици, сините му очи се зачервяват, по бузите се търкулват сълзи. Изрича: „Аз ли съм този човек?! За мен ли са казани тези думи?“
В отзивите за Илия Борисов в книгата има позасилени оценки (може би и заради солидната годишнина!), в повечко захар или подправка, но няма неистини. Има недоизречени неща. Но общия портрет – това е портрета на Илия Борисов, такъв, какъвто се е съмосъздал с труда, с морала, с духовните ценности за осемдесет години.
Александър Лилов пише за него: “Той не се докарваше пред началствата през годините на социализма, не осребри заслугите си, нито се продаде след промените през 1989 г., не пренаписа биографията си през тежките и подли години на прехода.“
Юлия Пискулийска харесва „естествеността му“, отбелязва, че Илия Борисов „не само най-близките си хора дарява с обич и сила. Не само приятелите могат да разчитат на него. Всяко, най-дребно дело е белязано с една своеобразна, негова си всеотдайност и чиста помисъл.“
Върбан Велчев твърди: “Той е душеприказчик по рождение. А това си е чиста проба дар божи.“
Драгомир Шопов доверява: „... Много интересен е този човек. Вълнува се от всичко.“
Тодор Коруев, оценява чутите „похвални думи за бай Илия от всички кметове, нищо че се сменяха цветово, от дядо Калиник, от местни общественици, развяващи различни партийни знамена, от врачанските журналисти, от приятелите му, а той е богат на приятелства и почитателите на неговото творчество също са много. А това е богатство, което не се придобива току така.“
Може да съм пристрастен - той бе член на редакционната колегия на в.„Отечествен зов“ и на литературното приложение „Дъга“, отговорен секретар на литературно-художествения алманах „Околчица“, създаде Вазовия музеен кът в Черепишкия манастир... И продължава да пътува, всяка събота и неделя, да посреща българи и чужденци, интересуващи се от народния ни поет. Ето защо смятам, че е достоен българин, участник в градежа на духовността на народа.
Какъв по-добър финал на предговора от пропитите от истинско приятелство думи на Александър Лилов: „Той старее красиво. Като катедралите. В мир със себе си. В хармония със съвестта си.“
Той старее, ще добавя, като добрите хора, уверен че добродетелта ще определя бъдещето на света, че истината не се подменя и не се купува, че верността е сред най-скъпите качества, че стореното добро ще проживее дълго, ще ражда и множи човешката доброта, че слънцето, звездите, изворите, огъня, въздуха и земята са на всички и за всички.
