07/10/2024
Хайме Марио Торес Бодет (17 април 1902 – 13 май 1974) е виден мексикански политик и писател. Откъс от новелата „Мъгла извайва Маргарита“, включена в сборника „По стъпките на зората“ на издателство Недланд.
Ето какво ме разтревожи в това сватбено пътешествие: самото пътешествие. И тъкмо то ме утешава в моя брак и до известна степен го оправдава. Защото да избера Маргарита за спътница в пътуването, беше грешка. Само че дали щях да се реша да тръгна на път, ако тя не ме беше задължила да го сторя?
Представям си какво би могло да бъде моето съществуване до Палома. Пълното поробване от невярната нежност на навика – когато две същества се разбират толкова съвършено, имат ли друг избор, освен да мълчат или да умрат?
Тъй че утрото ми се усмихва, кара ме да си въобразявам това или онази сръчност на строящия теории, която е и в основата на всичката ми неловкост – изгодата от съединяването с жена от друга раса, с жена, която носи друг дух.
Това, което вчера ме измъчваше, днес ме ободрява. И все пак никой не може да ме убеди, че когато падне нощта и когато отново се превърна в зрител за съня на Маргарита, съмнението няма отново да покълне в мен.
Между пътниците, които навремени се трупат на портала за екипажите, виждам родителите на Маргарита. Те се събират с такава фотографска съгласуваност, че за някой наблюдател придобиват плътността, която лишените от вкус са решили да нарекат „група“.
Госпожата избира най-високото място точно както въртеше табуретката пред пианото, преди да изпълни някоя предпочитана соната. Нейният съпруг, когото никога не бих могъл да нарека по име, пие съвършения ментов джулеп. Проличава и чудната способност за нагаждане към средата – госпожата вече носи на гърдите си колие от позлатени миди, докато той чете местните вестници с абсурдния интерес да се информира за новини, които допреди два часа никога не е очаквал да го интересуват.
Когато ни забелязват, и двамата внезапно стават толкова приветливи и любезни, че напомнят за онази част на евангелието, където се описва бащата, посрещнал своя блуден син. Ние обаче не смятаме, че сме преживели и най-малката опасност, и тази внезапна привързаност ме отблъсква – главно заради усещането за престорени чувства.
Непосредствено до масата ни седи мексиканско семейство – нашата смугла версия. Това интелигентно огледало несъмнено почерпва от реалността само съществените черти и ги украсява по своему. Както и ние, то е нелогичният сбор на младоженците и родителите на булката. Момичето, от своя страна, толкова прилича на Палома, че Маргарита усеща, че трябва да им обърне гръб.
Както и аз, бащата е безличен креол, който говори сдържано и високопарно. В това, което казва, влага дълбоко себеуважение, подчертава думите, които изобщо не чувам, с прецизни жестове, които непрестанно се стремят да изглеждат артистични. Начинът, по който е свил пръстите на дясната ръка, като че напомнят желание да погали и оформи глина, показват, че си е изградил представа за себе си като за скулптор.
Редом с младите, бащата и майката са забулени в скромност. Слушат ги толкова ненатрапчиво, че някой непредубеден наблюдател може да си помисли, че става въпрос за две отделни двойки. Особено майката едновременно влага повече обич в своето внимание, но и още повече се стреми да не го показва. Нейният безцветен поглед, цялата стойка на тялото я „изнасят“ до неутрална територия, което дава възможност младите да се насладят на свободата да живеят.
Мога да споделя, че сравнявайки тази група с нашата, копието ми се струва по-добро от оригинала. Възможно е бащата на непознатото момиче да няма до такава степен предприемаческата съобразителност на господин Милърс. Със сигурност майката не свири Бетовен и може дори да не е чувала за него. Ала с каква деликатност са се разположили настрани от своите деца! Как се забелязват в тях добродетели като смълчаността и скромността на ума, които са присъщи тъкмо на моята раса! Добродетели, които не само Палома, а може би и аз притежавам!
Маргарита навярно е забелязала с тъмния си поглед всичко онова, с което присъствието на тези пътешественици я наранява. Затова се опитва да поднови разговора, който господин Милърс е оставил „да изстива“ в своята чаша. Всичко в страната, която сега напуска, сякаш привлича Маргарита. Тя иска да събере в багажа си сбирка от любопитни сувенири. Настоява да ми купи бастун от Аписако, докато нейните родители я слушат и се наслаждават на ентусиазма, който проявява към Мексико, но нейната усмивка се разплисква в моето неверие. По-добре от нея зная колко малко я интересуват тези предмети, и отгатвам под тази нова преструвка желанието да ме накара да ѝ простя пътуването, което ми е наложила. Това желание е толкова неподправено, че от вчерашния ден насам то е първото, което не ми доставя неудоволствие. Преди да ѝ се усмихна, аз все пак изчаквам съседната група окончателно да тръгне нанякъде. Забелязвам още една подробност: бащата не коментира на висок глас сметката, когато я плаща, както съм сигурен, че след минута ще направи господин Милърс, след като вече го стори на гарата.
Потеглиха. Важното сега е аз отново да се отправя към Маргарита, за да мога със своята нежност да ѝ върна малко от тъгата. Тонът, с който ѝ говоря, сякаш крие милувка, но тя, отново почувствала сигурност в мен, намира още един повод да ме нарани, като възкликва:
– Обърнахте ли внимание, Карлос, на това толкова грозно момиче, което току-що излезе? Колко прилича на Палома!