Издателство "Аквариус"

18/01/2025

Валентин Калинов разговаря с китайския писател Ю Хуа за книгата му „Китай в десет думи“, преведена от Стефан Русинов.
Прочетете на https://www.toest.bg/literaturata-vinagi-sushtestvuva-nasred-protivorechiya/

Искате да четете още подобни статии?
Подкрепете „Тоест“ с месечно дарение: https://www.toest.bg/support/

07/01/2025

https://www.segabg.com/category-culture/ne-e-reka-plamtyashtata-dzhungla-na-samiya-zhivot

Не е река", Селва Алмада превод Калоян Игнатовски, издателство "Аквариус" Има загуби, които съществуват вечно. Прииждат като ехо от бъдещето, разкъсват тъканта на съ....

07/01/2025

В първата ни тема днес направихме обзор на литературната 2024 година. Силвия Чолева, Ина Иванова и Антония Апостолова бяха наши гости в студиото на “К...

11/12/2024

https://bnr.bg/post/102086240/za-parvi-pat-roman-na-arjentinskata-pisatelka-selva-almada-na-balgarski-ezik

Двамата приятели Енеро и Ел Негро заедно със сина на техен наскоро починал приятел са на риболов и успяват да уловят огромен скат в...

07/12/2024

07/12/2024

Текст: Денис Краснов

03/12/2024

"Блестящ млад човек", писа ми Марин през лятото на 2017-а с предложение да включа един текст на Антоан Асенов за Бруно Шулц в предстоящото тогава издание на "Санаториум "Клепсидра". Така книгата, за която вече имахме готов предговор, се сдоби и с послеслов. Нейната корица също е на Кирил Златков.
Благодаря ви, че отново заедно!
Стефане и Петя, благодаря и на вас.

„Кайротични прелюди“ утвърждават Антоан Асенов като един от най-изтънчените есеисти в българското литературно пространство днес. По монтеновски, с увереността на един зрял дух, авторът се гмурва в есеистичното раздаване, сякаш това е най-естественото състояние на речта и общуването, превежда музиката на езика на живота, втъкава музикалното в битието. Организирани на принципа на годишните времена, 12 на брой, колкото са и месеците в годината, текстовете в този сборник са „по следите на изгубеното време“, но към едно наше, родно детство, което непрестанно излиза от локалното на спомена и се свързва със световната култура и с един глобален спомен.
Петя Хайнрих

Тази книга е обогатена с ерос и тайнственост. Тя представя
изключителен литературен опит, който преминава границите на времето и се възприема като нещо едновременно навременно и несвоевременно, като нужно и насъщно – като дрехи за словесен празник.
В „Кайротични прелюди“ се разгръщат различни аспекти на човешкия опит – по един неподражаемо проницателен и естетически начин авторът изгражда филигран от асоциации и символи, които отвеждат читателя във вълшебен свят на размишление, съзерцание и покой. Tова не е просто книга, а творение, което напомня и предлага нови перспективи за българската литература и есеистика.
Стефан Иванов

Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерството на културата.

03/12/2024

„Бреговете на Бохемия“ от Румен Денев (изд. „Аквариус“) е шпионски роман, чието действие се развива в невралгичното за България време от началото на 30-те години на...

25/11/2024

Поет с роман.

Румен Денев
Бреговете на Бохемия
кратък откъс

4.
До края на 1933 година се срещахме няколко пъти с Петко Пенчев, който беше известен с прякора си Терсенето. Така или иначе бях влязъл в заговор от голям мащаб, но се надявах всичко да мине по вода и да направя кариера при новото положение на нещата. Разговорите, които водехме с Терсенето
в редакцията на вестник „Изгрев“, бяха свързани най-вече с една любима негова тема:
– Пропагандата, поручик, не е средство, а цел на всяка война. Ако нашата пропаганда няма конкуренция, то след двайсет години всички ще мислят и чувстват правилно. Той поглади брадата си, която беше като на предишния ни цар, Фердинанд I. Намести пенснето си и пак запали цигара. Стаята беше одимена, сякаш в нея тлееше вълнено одеяло.
– Мержинов, я отвори малко прозореца… Може би се питаш за каква война говоря? Поручик, от изгонването на Адам и Ева от рая досега народите живеят в непрекъсната война. Хората живеят военен живот и нищо друго няма. Мир не е имало
нито за миг. Когато армиите се изтощят, настъпва временно прекъсване на военните действия. Но това е относително прекъсване на войната на отделни места и по различно време, а животът е абсолютна война. Това е. Нашето с тебе място
в тази война е разказът за нея. Животът е драма, защото е война. Нека хвърлим поглед върху историята на народите. Всеки народ е армия. Армията има боен строй, складова база и йерархия. Някога в древността бойният строй се е изграждал от родове, племена и народи. Всеки род е бил рота, всяко племе батальон и всеки народ полк. Когато някой народ обедини други народи със силата си, имаш империя, тоест велика армия. Та така… – Терсенето пак запали цигара.
Вратата беше леко открехната и през процепа ми се мярна профилът на Кимон Георгиев, но не беше ясно с кое око е обърнат към нас – с виждащото или с изкуственото.
– Но в наше време интересното е друго – продължи Пенчев. – Както казах, на първо място армията има боен строй, на второ място – складове и интенданти, а на трето – йерархия. Склададжиите, поручик, заграбиха света. Ти какво си мислиш, какво са стоковите и финансовите борси? Светът се разглоби! Тия, които държаха ключовете от складовете на армията, станаха търговци и стопанството вече е по-важно от бойния дух. Така йерархията се разпадна и ние стигаме до онова, което наричам вътрешна война. Ако питаш мен, всяка война е вътрешна, защото произтича от военната същност на всеки човек. Всеки човек е склонен да нарушава Божиите заповеди. Нали затова е изгонен от рая, я! А точно тяхното нарушаване е израз на военния живот. Обаче е казано да не посягаш на ближния си, нали? Вътрешната война е точно това!
Пенчев беше мнителен човек и докато говореше, се приближи до открехнатата врата и се заслуша какво става в коридора. После я затвори и седна зад бюрото си. Пак запали цигара.
– Мержинов, когато йерархията е нарушена, тя трябва да бъде възстановена! Когато склададжиите интенданти започват да са по-важни от офицерите, те трябва да бъдат сложени под контрол. В България има повече от четиресет партии! Това е цирк, хаос и позор! Така. Как върви впрочем твоята драматургия?

Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерството на културата.

24/11/2024

Предстоящо

Румен Денев
Бреговете на Бохемия
роман

Художник: Дамян Дамянов
Редактор: Деян Енев

анотация на четвърта корица

Романът „Бреговете на Бохемия“ може да бъде причислен към типа книги, фокусирани върху конкретни исторически рани, върху някакви „точки на пречупване“ в българската политико-властова история. Действието се развива в невралгичното за България време от началото на 30-те години на ХХ век: между 1933 г., малко преди „звенарския“ преврат, който отменя Търновската конституция и забранява политическите партии, и 1935 г., тоест няколко месеца след него. Главният герой, бивш поручик от армията, обичащ лекия живот и забавленията, официално се подвизава като журналист, а неофициално е шпионин на царя и същевременно работи за френското разузнаване.
Максимално стегнатата и изчистена стилистика, живият темпоритъм на разказа, убедителният естетически усет и мярка при обрисовката на отделните сцени отправят текста от една обикновена политико-житейска сюжетност към хоризонтите на високата литература.
Кръстьо Раленков

„Бреговете на Бохемия“ е шпионски роман, написан по законите на своя литературен жанр, без историческият контекст да е в негова тежест. Безспорните му художествени достойнства са напрегнатият сюжет, умелото движение на интригата и поддържането на общата картина на събитията, която следва основната идея - пропагандата като фалшив преразказ на миналото, чрез който да се направят нереални изводи за настоящето и удобни внушения за бъдещето.
Деян Енев

15/11/2024

Селва Алмада
Не е река
роман

Скатът тежи почти сто килограма. Началото на този напрегнат разказ:

"Енеро Рей, стабилно изправен в лодката, леко разкрачен, с набито тяло, голобрад, шкембест, гледа вторачено повърхността на реката, чака с револвер в ръка. Тило, хлапето, в същата лодка, се навежда назад, дръжката на въдицата опряна в бедрото му, върти макарата, тегли влакното: бляскава нишка срещу слънцето, което грее по-слабо. Ел Негро, прехвърлил петдесетте като Енеро, извън лодката, нагазил в реката, водата стига до топките му, също се накланя назад, лицето му поруменяло от слънцето и от усилието, въдицата извита в дъга, докато отпуска и навива влакното. Макарата, която се върти, и дишането като на астматик. Реката гладка.
Придърпвайте, придърпвайте. Разклатете, разклатете. Да се отлепи, да се отлепи от дъното.

След два-три часа, уморен, почти му е писнало, Енеро повтаря шепнешком заповедите, сякаш реди молитва.
Замаян е. Наквасен от виното и жегата.
Вдига поглед, зачервените му очи, хлътнали на подпухналото лице, са блеснали и той вижда всичко в бяло, обърква се и понечва да се хване за главата, и неволно изстрелва един куршум във въздуха.
Тило, без да спира да прави това, което прави, изкривява лице и му подвиква.
Какво те прихваща, тъпако?
Енеро се опомня.
Няма нищо. Продължавайте. Придърпвайте, придърпвайте. Разклатете, разклатете. Да се отлепи, да се отлепи от дъното.
Тръгва! Тръгва нагоре!
Енеро се надвесва през борда на лодката. Вижда го, че идва. Голямо петно под повърхността на реката. Прицелва се и стреля. Един. Два. Три куршума. Кръвта се издига, стремително, размита. Той се изпъва. Прибира оръжието. Втъква го
между колана на шортите и кръста си.

Тило в лодката и Ел Негро извън лодката го повдигат. Сграбчили са го за сивите волани на месото. Хвърлят го вътре.
Пази се от опашката!
Казва Тило.
Хваща ножа, отделя шипа от тялото, запраща го обратно на дъното на реката."

превод от испански: Калоян Игнатовски
корица: Росица Ралева

06/11/2024

Лойполд след Гомбрович. В Toest, от Зорница Христова.

Изпращаме октомври с два романа, препоръчани от Зорница Христова, които само на пръв поглед изглеждат като бягства от реалността, но в същността си са нейни дръзки (...

06/11/2024

Текстът на Стефани Калчева за книгата "За разлика от слоновете" на Дагмар Лойполд, иначе видим само за членовете на читателската група "Споделяй какво четеш".

"Господин Харалд харесва висящите лампи, които се спускат ниско над кухненските маси, маси, край които се събира някое семейство, за да играе на нещо, или някоя двойка сяда да се храни. Не го изпълва завист, по-скоро нещо като добронамереност, когато нещата са хармонични. А също и задоволство, че в кухнята му не може да се наднича, дори и над масата му да висеше такава лампа, все пак четвърти етаж, би била нужна стълба на хидравлична платформа от тези, с които разполага пожарната. Следователно не се налага сам да преживее обстоятелството, че никой не му завижда за нищо."
"За разлика от слоновете" е много фин, красив, тих и деликатен роман, който бавно и спокойно показва достойнствата си на читателя, без да разчита на динамика и събитийност. Господин Харалд работи в гардероба на операта, като приема работата си изключително сериозно, с някакво свещенодействие закача връхните дрехи на посетителите, обгрижва всяка дреха, обръща внимание и на най-малките детайли. Но него никой никъде не го забелязва, никой за нищо не му завижда, всякаква близост му е отказана, сякаш още с рождението си е бил сложен в графа чудак. Вплитат се детски спомени в тъканта на разказа, но остават недовършени и по-скоро събуждат повече въпроси. Малкото, което зърваме в калейдоскопа от спомени, събужда тревога и неудобство.
Мислите му, динамиката на вътрешния му живот, са наситени с въображение и компенсират липсата на обич в реалността. Виждам, че повечето хора са описали със симпатия неговите странности, но на мен, простете думата, ми се струваше ужасно creepy. Имагинерната му връзка с Йохана или Мари, ескалацията на обсесиите му, елементите на преследване и засилващата се параноя бяха като трескав сън, в който всеки момент ще се случи нещо страшно. Не става ясно и кои реплики наистина излизат от устата му и кои само си мисли, че е казал. Ако Харалд отиде при специалист, със сигурност ще се сдобие с няколко диагнози. Пред кабинета сигурно ще седне до някой кафкиански образ.
"Май е жив!?
Кой знае."
Любопитни са ритуалите на нашия герой. Всеки месец има дума, която съотвества на него, сам си измисля игри с въпроси и всякакви способи, за да запази крехкия си психичен баланс. Единственото присъствие в живота му е една котка, а във фурната му настойчиво лежи пистолет, който е намерил в непотърсен шлифер в операта. Германската писателка ни кара да се замислим къде в обществото ни имат място хора, които не се вписват в нормите. Харалд е със старомодни обноски, далеч от изкушенията на съвремието, притежава изтънчена чувствителност, но му липсва способност да се свързва и разкрива, което неизбежно оставя следи в душата му (а и има ли изобщо човешко същество, което не се нуждае от споделеност?).
Ако има книга, на която ѝ отива да бъде наричана "бижу", то това е "За разлика от слоновете". Не знам дали ще стигне до много хора, но съм уверена, че ще стигне до правилните читатели - онези, които знаят, че най-много неща се случват там, където само привидно нищо особено не се случва.
Преводач: Майа Разбойникова-Фратева

03/11/2024

Селва Алмада
Не е река
роман

превод от испански Калоян Игнатовски
корица Росица Ралева

Селва Алмада (р. 1973 г.), един от най-силните гласове в съвременната аржентинска и латиноамериканска литература, впечатлява със своеобразния стил и необичайната си чувствителност още с първия си роман, отличен от критиката в родината й като най-добрия за 2012 г., а по-късно получил и наградата за дебют на Единбургския международен фестивал на книгата. С втория си роман писателката е сред финалистите за испанската литературна награда „Тигре Хуан“, а с „Не е река“, последния от нейната т.н. „мъжка трилогия“, е финалист за наградите „Марио Варгас Льоса“, 2021 г., и „Mеждународeн Букър“, 2024 г. Автор е още на сборници с разкази и на книга с публицистика.

Тревожен подобно на пророчески сън, този роман се носи като реката, която тече през него. Тя не е просто тъмна вода, където се ловят гигантски скатове и изчезват мъже. Лаконичният и експресивен стил съобщава много от онова, което Селва Алмада многозначително премълчава. Историята е разказана с елиптични, кратки изречения и в откъси на различни времеви нива, в които вече случилото се и случващото се в момента се движат като в кръг. Пряката реч на героите и речта на разказвача се сливат, така че често не е ясно къде се намираме във времето, кой говори и кой заговаря след него. От една страна, този стилистичен похват ни кара да четем по-бавно, приближавайки повествователната проза до поезиятa; от друга страна, увлича с опияняващия поток на текста в съответствие с централния мотив за реката.

23/10/2024

Последна малка допечатка на "Санаториум "Клепсидра" за онези, които след изчерпването на тиража настояваха.