07/03/2024
Легендата за Койка
---------------------------------------------------
Легенда за Койка
Разказана от Цвятко Райков и публикувана в "Легенди от Поломието", издание на Природен парк "Русенски лом"
---------------------------------------------------
В поречието на река Баниски Лом, сред гористи хълмове, се е сгушило китното село Чилнов. В него, преди около шест поколения, израснала хубавицата Койка. Нейната хубост, стройното й тяло, златистите й коси, бялото и румено лице се усещали като пролетен полъх, наситен с омайващия мирис на горски билки. Някои сравнявали походката й с тая на кошута, гласа й - с песента на гугутка, а сините й игриви очи - с бистротата на небето. Мълвата за хубостта и се понесла по поречието на Ломовете, чак до белия Дунав. Ергените християни търсели погледа й по тлаки и по седенки, по сенокос и гроздобер. Мюсюлманите се заканвали - такава хубост не може да краси християнска къща, а само турски харем. Старите хора клатели глави и думали, че Койка няма да дочака старини.
Носели се слухове, че когато Койка се родила, ято врани цял ден се вили над селото. По-голямата сестра на хубавицата твърдяла, че видяла в мутвака пред огнището сред полунощ три орисници, които шепнели съдбата на новороденото. Първата казала: "Да расне, да порасне, гиздава мома да стане, в друго село да се омъжи и да добие мъжка рожба." Втората продумала: "Хубостта й да се прочуе чак до Цариград!" А третата допълнила: "Мъжът й да я погуби." След всяка изречена орисия, те хвърляли в огъня прах, който горял буйно и осветявал цялата стая.
Мълвата като есенна мъгла запълзяла из поречието на Ломовете. Батинският ерген, който учил дотогава за свещеник в Троянския манастир, пратил сватовници, ако има такава мома да я искат за жена. Това, което говорели хората се оказало истина. Вдигнала се голяма сватба. Завел Мартин красивата Койка в село Батин. Година след сватбата му родила син, на когото дали царското име Асен. След раждането Койка станала още по-хубава. Това карало турците от селото и аскерът от близкия граничен пост да станат все по-несдържани. Попът със семейството си бил принуден да изостави новата си къща и да потърси спокой-твие сред роднини в село Сливо поле. След година, по същата причина се наложило да се преместят в село Пиргово.
Русчушкият първенец, приелият исляма арменец Манук бей, с мълчаливото съгласие на властта устроил жестока "шега" на отец Мартин. Поканил го да му гостува с цялото си семейство. Тридневното угощение било богато. Обещанията на бея следвали едно след друго. Дошло време да си ходят. Попът поискал да доведат жена му с детето, които още от първия час били въведени в харема. Гавазите на първенеца обаче го наругали: "Тая жена вече не е твоя, а на бея. Тя не иска да дойде с тебе."
Сепнал се българинът, но било вече късно. Изхвърлили го на улицата, премазан от бой. Седмица чакал пред портата да зърне сина си и майка му, но усилията били напразни. Цяла година чукал по вратите на първенци, кадии, паши- търсел правда. Стигнал и до султана в Цариград. В душата му покълнало семето на гняв и отмъщение, които чакали сгоден случай. Отчаян, се принудил да напусне роден край и да потърси спасение в Еленския балкан.
След потушаването на селското въстание в Странджанския край и раняването на Индже войвода, който отишъл във Влашко, с част от другарите си Вълчан войвода преминал в Стара планина. Той започнал отново хайдутство, за да събере пари, с които да откупи войска и да освободи България. Със завързани очи завели при войводата поп Мартин. Той разкрил мъката си и помолил Вълчан за помощ. Със своята тактичност и храброст скоро успял да спечели доверието на другарите си. Вълчан войвода се съгласил да отдели няколко четници, които да отидат с поп Мартин да отмъстят за поруганата му чест. Дълго бродила разраствалата се дружина из горите, клисурите и пещерите на Североизточна България, които още разказват легенди за хайдутите, които търсели сгоден момент за отмъщение. Накрая прибягнали до хитрост. Един от хайдутите успял да се глави коняр при бея. Койка дълго молила бея да я пусне да види родителите си на село. Най-после той склонил. Побратимът-коняр известил на поп Мартин деня на пътуването. Богато украсената каляска напуснала укрепения град, придружавана от охрана. С Койка пътували първородния й син Асен и детето й от бея. Пътят, преминаващ през гористата местност Перестица (над село Батишница), бил блокиран от хайдутите. Схватката била кратка и кървава.
Един от хайдутите отворил вратата на каретата. Това било покана пътниците да я напуснат. Наредени в полукръг, те чакали с широко отворени очи да видят пътуващите. През отворената врата бавно и страхливо слезли две богато облечени деца. По-голямото хванало братчето си за ръка, което било готово да заплаче. Спрели пред въоръжената човешка стена. Хайдутите гледали децата без злоба, чудели се защо майка им се бави да слезе от каретата. Само най-възрастният- войводата, който не се различавал по облекло и въоръжение от останалите едва се въздържал да не направи няколко крачки и да прегърне сина си. Възпирал го страхът, че след тяхната раздяла образът му е изтрит в детската глава. Детето било само на три години.
"Ще ме приеме ли за баща, като му обясня кой съм"- се питал той. "Години наред се мъчих да го забравя, а с него и майка му, но не успях да пропъдя образите им от съзнанието си. Вечер, когато лягах върху горската шума, или върху твърдата земя в някоя пещера, увит в расото, мислено ги прегръщах и заспивах с тях. Сутрин, с целувки ги карах да отворят сънени очи. След страшната, позорна случка съм се стремил всеки ден с всяко действише да си върна отнетото и да заживея мирен и щастлив живот."
След децата като бяла гълъбица слязла майка им. Лявата й ръка държала леко, прозрачно фередже, което я покривало до кръста. Под челото й се очертавал тесен отвор, през който се виждали две свели поглед очи. С отмерени, горди крачки, като жена знаеща цената си и убедена,че може да се измъкне невредима от сложната ситуация, тя застанала зад децата. Леко повдигнала глава и с презрение погледнала по-силните. "Със злато ще ги нахраня"- си помислила.
Заместникът на войводата нарушил напрегнатата тишина:
- Круме, махни пердето!
Левент момък пристъпил и дръпнал силно покривалото. Жената се сепнала. Но хубостта й блеснала с пълна сила. Цветът на кожата й се слял със слънчевите лъчи и отблясъка на златния наниз, който покривал част от бялата й гръд. Уплашеното й бяло, румено лице, на което трептели две сини маниста, се спрели върху човека, издал заповедта. Въоръжените млади мъже, забравили прелестите на женската плът, се смаяли от видяното. Погледите им се плъзгали по летните дрехи, по очерталото се стройно тяло, сочни устни и бяла шия. Гледката възбуждала притъпената от времето страст.
Койка погрешно изтълкувала действията на въоръжените мъже. Тя ги изгледала с подигравателно злобни очи, замахнала с ръка като при удар, разтворила пръсти и от дланта и полетели няколко жълти монети.
- Вземете, голтаци. След седмица мъжът ми ще ви избеси! - извикала яростно тя.
Над любопитно благосклонните лица на хайдутите легнала сянката на обидата и подигравката. Те раздвижили тела и ръце, но не да събират разпилените жълтици, а за да хванат ножовете, готови с кръв да измият страшната обида.
- Ние не сме райзбойници, жадни за злато. Събраните пари раздаваме на бедните. Злато ни трябва да прогоним турците от нашите земи - отговорил заместник-войводата.
След това се обърнал към другарите си, които гледали кръвнишки омразната жена, готови да я съсекат, забравили възхищението си от нея.
- Какво наказание заслужава този, който е забравил дом и семейство, приел е друга вяра и ни заплашва с бесило?
- Най-тежкото! - извикали всички и стеснили кръга, готови да пролеят кръв.
Войводата, който досега само мълчал и въздишал, а цветът на лицето му се променил от напрежение извикал:
- Спрете, спрете!
След като всички се обърнали към него, бавно продължил:
- Тази жена, доброволно приела чуждата вяра и потурчила сина ми, не заслужава такава чест да цапаме ръцете си с кръвта и. Предлагам с второто си дете да легне на дъното в близкото блато.
Чак сега Койка се вгледала в мъжа, изрекъл присъдата, в когото познала бащата на първото си дете. Била смазана от своята постъпка, от алчност и убеждение, че със злато всичко може да се купи. Чак сега осъзнала, че цялата е изцапана с нещо кално, срамно, мръсно. Свила се над рожбите си и заплакала жално. Някои от хайдутите погледнали със съчувствие поп Мартин, но той бил достатъчно коравосърдечен, за да не отмени присъдата.
Определените да извършат екзекуцията се бавели. С треперещи ръце те смъкнали наниза жълтици и на негово място завързали тежък камък. В най-дълбокото място хвърлили майката с малкото дете, това на бея. Застоялата, жабунясала вода погълнала два живота.
След няколко дни синът на поп Мартин, Асен, бил прехвърлен във Влашко. Оттогава легендата за Койка се мълви от уста на уста, предава се от поколение на поколение. В народната памет падината живее с името Койкин гьол, местността и железопътнта спирка преди преименуването й се наричат Койката.
Според друг вариант на легендата, Койка и малкия й син били хвърлени в кладенец, който съществувал до края на XX век зад сегашната железопътна спирка Батишница. По късно е бил затрупан и сега само името на местността указва за драматичните събития около него.
