Вестник ВРЕМЕ 2001 е първият частен независим седмичник в община Панагюрище. Неговият първи брой е отпечатан на 11 септември 1998 г.
Вие ни познавате. Познават ни добре нашите приятели, нашите бизнес партньори, нашите верни читатели. Дори и тези, които ни четат само тайничко. Ние сме тук, на терена в община Панагюрище, от 15 години. За дете това си е тийн възраст, за вестник си е най-хубавата въз
раст. И ентусиазмът те държи, и опит имаш.
Впрочем опитът на един вестник не е някаква имагинерна величина, а е производно на мисленето и моженето на хората, които го правят. Защото всеки човек, който е минал за кратко или за дълго през вестника, е оставил своя творчески печат. Много „печати“ има в себе си по страниците в. „Време“ и не само от хората, които по някакъв начин са пряко свързани със списването му, а и с творческите печати на много приятели, които не искат да са журналисти, но често ни търсят, за да ни кажат нещо или да напишат нещо. Ето това е най-вдъхновяващото усещане за всеки журналист.
Много романтика има в правенето на медия, още повече на печатна. Манифактурата си е като по времето на Гутенберг понякога, друг път пък се изстрелваш в най-новите технологии, а най-често си скимтиш тихичко над пребледнялата word страница, която по никакъв начин не иска да ти помогне да започнеш отова важно, което искаш да споделиш с хората. А писането си е това – искаш нещо да кажеш. И ако нямаш какво и въпреки това пишеш, ето това е безотговорност.
Понякога имам усещането, че историята на „Време“ само за 15 години проследява историята на печата почти от зараждането му. В началото бяхме трима Невяна Кацарева, Николай Немигенчев и Веселина Велчева. С Невяна пишехме на две малки Марици, а Николай палеше колата си и правеше предпечата и печата в Пловдив. После с Невяна си купихме по един компютър и от уплаха от doc-системата ни избави Катя Улучева. Тя пое с грижовни ръце предпечата и ни избави от тичането до Пловдив, а Николай се зае с печата. Не знам колко години продължи това, но беше супер весело. Защото вестник се прави с екип. Убедена съм в едно – не ти ли е приятно да работиш с тези хора, махай се или затваряй кепенците.
Имахме и подкрепа, валидна на 100 % и досега. Много хора от бизнеса видяха в идеята да има в Панагюрище частен вестник нещо ново и интересно. Вероятно сме им оправдавали очакванията през годините с променлив успех. Но никога и никой не се отказа от нас. И досега са ни приятели, ние така наричаме нашите рекламодатели. Няма как да сме живи без тях и без читателите. Защото все пак вестник се прави с ум, но и с пари, за съжаление!
Първият издател на „Време“ беше Иван Царски. Нямам друг, освен хубав спомен от неговото време. С шега, усмивка или насмешлива забележка, винаги е стоял зад гърба на екипа ни. И е помагал финансово, нека не го забравяме. Сега зад гърба на „Време“ е друг човек, с когото също се гордеем и с когото можем да си споделим всяко интелектуално или друго предизвикателство – Лазар Мурджев.
Причудлив и невероятно креативен, пристигна една сутрин в редакцията млад мъж и каза, че се казва Стоян Радулов. Това име нищо, ама съвсем нищо не ми говори, но само за седмица, стана за „Време“ нещо важно. И го направи „хей така“. Донесе планове, проекти, стратегии и, по-важното – тръгна да ги изпълнява. Паралелно и не за кратко с нас беше Цецка Беломачева. Сега вече тя е в Пловдив, Стоян е в София, но неизменно сме свързани с „Време“-то.
Своите творчески печати оставиха и Пепа Филина, Стефка Цветанкова, Надежда Петканска, Мария Перфанова, в последно време Ивелина Димитрова, Димитър Стефанов, Деси Гагова, Радка Ангелова, по-рядко Атанас Шопов, Силвия Анова и още и още …
Три години Стоян остана главен редактор. После три години вестникът бе поет от Мадлена Георгиева. Почти нищо не знам за историята на вестника в този период. Оставих го в добри ръце и той ме дочака до 2011-та.
Лятото на 2013 година лъщи по тротоарите, в редакцията е горещо, аз чакам срещите си и около мен е тихо. Всеки момент обаче в не особено луксозната редакция ще пристигнат, задължително с усмивка, Николай Радулов и Цветомира Тинкова.
С Николай сме от година и половина. Той е млад художник и скулптор, който обаче разбира от предпечат, а и има цялото търпение на земното кълбо, за да прецизира линиите и картинките по страниците на броевете така, както никой друг. И е белязан с творчески и личностен позитивизъм.
Цвети е отскоро при нас. Тя след две години ще е дипломиран журналист, при това телевизионен. Какво пък, ние ще я научим на печатна журналистика.
Това е историята на „Време“ досега. Обаче това е късият вариант. Дългият не става за писане. Няма как да изречеш емоцията в тези 15 години. Радостта, страховете, надеждите, умората, изводите – „край“ и „не, не е край“, нелепите диалози с външни хора, удоволствието от общуването с екипа. Удоволствието да чуваш всеки ден години наред разсъжденията на другите хора. Защото правенето на вестник е това – да видиш и преразкажеш какво правят хората. Какво творят, от какво страдат и за какво мечтаят.
Веселина Велчева, гл. редактор на в-к "ВРЕМЕ 2001"
