27/03/2024
КОЙ Е БОГЪТ НА ТОЗИ СВЯТ
Един от любимите аргументи на атеистите против съществуването на Бог са някои събития и голяма част от човешкото поведение, заради които лесно някой може да запита: „Как е възможно Бог да допуска това?“.
Обикновено спорът с тях е напълно безпредметен, тъй като те могат да отрекат само някакви представи, с които са били запознати, а какъвто и да е разговор няма как да има отношение към Бог изобщо. Освен това обаче всяка поляризация е грешна и изкривяваща.
И вместо да отречем, днес ние ще потвърдим – атеистите са прави. Няма Бог.
Както всяко заявяване, както всеки един деклариран лозунг, тази формулировка няма как да ни помогне да разберем каквото и да е.
Затова е по-смислено да се задълбочим малко – къде го няма Бог и как го няма?
Светът трябва да се е появил, нали? След като има изява, значи има и изявител, а освен това и скрито съдържание, тоест: какво да бъде изявено.
Добре, но какво да кажем за човека? Не ни ли е ясно, че действията ни влекат своите последици? Ако се ударя днес, ще ме боли и утре. Ако не дам нещо, няма да съм освободил място, за да получа нещо. Човек има някаква свобода и една значима отговорност, свързана с нея. А всъщност мащабите, в които това се разпростира, са по-големи от всичко, което можем да си представим, понеже така се създава целият този свят.
Има едни фундаментални електромагнитни принципи, които произлизат от Извора на всички неща. Но в зависимост от начина, по който едно творение борави с тези принципи, то може да създаде във и около себе си съвсем различни реалности.
Според редица богомилски легенди Сатанаил бил архангел от най-висш ранг, но когато се възгордял и пожелал да бъде създател, по подобие на своя Творец, той изгубил божествената си същност, с което и божествената частица „ил“. Така останал само Сатана, което на иврит означава „противник“, или този, който е в съпротива. Богомилите казват и че именно той е демиургът на този свят. И наистина, не е ли познатата ни природа изградена от електромагнитни напрежения? Всичко, което ние можем да разпознаем като форма, е напрежение. Всяко движение е напрежение и т.н.
Принципите на този свят са заместители на първоначалните божествени принципи. Всичко има ритъм, например – вдишване и издишване, но това е само имитация на първоначалните микрокосмоси, които във всеки един момент и постоянно приемат в своя център свързаността и идеацията на Бога и мигновено го излъчват навън, през себе си, като слънца.
Това е един постоянен акт на сътворяване.
Ние обаче отдавна вече не сме такива . Затова и Ницше е прав – „Бог е мъртъв“.
Това, че го няма в света, е просто отражение на факта, че го няма вътре в нас. Ние можем да наречем много неща „Бог“ или „божествени“, но обикновено (и без да си даваме сметка) го правим, за да подчертаем личната си значимост и превъзходството на собствените ни представи и критерии. А това е точно обратното на божественост и в психологически смисъл е все същият този Сатана, който иска да е сам и независим творец, а не отражение на вътрешната неизменна светлина на истинския Творец. Последствията на тази „свободна“ воля са неотменими, всички резултати ни преследват, все по-неотстъпно.
И сега, „Защо Бог допуска всичко това“? Е, в нашия свят всичко е относително допуснато, защото е изменчиво и преходно. Но точно тази изменчивост, сътворена от нас, може да ни помогне да видим грешната посока на стъпките си. Конфликтите и заплахите наоколо не идват от другаде, а от природата на нашия собствен аз. Можем ли да попитаме: „Защо Бог допуска огледалото да е огледало“? Отразеният образ не зависи ли от лицето, което се оглежда? От нас. Водим множество свои борби, а се учудваме на агресията на другите. Вече казахме какво означава името Сатана, а то е и това – борба.
Не е трудно Бог да се върне в света. Но не става с борба – тя е имитацията на постоянното пресътворяване на първоначалните микрокосмоси. Те не съществуват за себе си и не изпитват нужда да утвърдят своята форма. Точно поради това са безсмъртни и вечни, защото са винаги актуални и адекватни на естествената необходимост. Ние правим обратното, заявяваме и затвърждаваме себе си. Точно заради това се налага да бъдем разрушавани, защото задържаме и закостеняваме. И наричаме „свят“ средата, в която това се случва, но той не е точно Свят. Ненапразно розенкройцерите го наричат „авариен порядък“.
Те обичат да говорят и за това, какво ни чака „след края на борбата“.
А нека да се замислим и над думата мир, или все-мир.
Борба на частицата в неосъзнато търсене на криворазбрана цялост ли е, или, да речем, изначална цялост, изявяваща се хармонично във всяка една частица. Макар че не е трудно да формулираме такова изречение и да заявим, че съучастваме в тази цялост, всъщност за това се изисква една доста, непозната и дори несъществуваща за нас психична посока. Освен ако наистина не сме осъзнали отговорността си за това, че Бог го няма.
Защото само така можем да Го поканим.
