За Луковит

  • Home
  • За Луковит

За Луковит Вестник "За Луковит" е безплатно информационно издание за Луковитска община. Излиза от август 2015 г.

ГРИВЯК ЕДНОКРИЛРазказ от Йото ПАЦОВ За страстта няма никакво значение хубав ли си или си грозен, нисък или висок, тънък...
20/03/2024

ГРИВЯК ЕДНОКРИЛ
Разказ от Йото ПАЦОВ

За страстта няма никакво значение хубав ли си или си грозен, нисък или висок, тънък или дебел, пъргав или кьопав. На Христо Пурека му се бе наложило да разбере тази истина по най-болезнен начин още когато беше Риката Петин и заедно с другарчетата си от Кашмер махала се спускаха с шейни и със ски от дъги на каци по дългото заледено нанадолнище от гробищата до площада. Тогава в глад, студ и мизерия като всяко сираче от Европейската война, останало само с майка си, растеше прозрачен и клечав като щиглец, и когато падна в снега и тежката шейна на Дуко Кацамунски мина през крака му, костта изхрущя като когато се трони мамул. Момчето припадна, и така в несвяст го занесоха при майка му, леля Пета, която баеше, хвърляше боб да врачува за пътници и брашно с лъжицата по стената – да разваля направи. Тя и бабуваше, и даваше еньовски билки за разни болести, и за строшено, и за изгорено все нея търсеха. Та вместо да писне като друга майка тя стисна уста, като видя сина си още по-блед, чак зелен от болка, и се зае да нареди раздробените костици и да стегне крака в сухи липови кори. Само че за два-три дни крачето посиня, после почерня, и когато най-после един милозлив кираджия го закара в болницата в Плевен, беше късно да го спасят и го отрязаха над коляното...
Здрав и пъргав иначе, Христо Пурека от млади години бе свикнал с протезата и почти не му личеше, когато ходеше по равно. Ама не беше от тия хора, дето цял живот равното ще пробират, пък и затова започнах този разказ с приказката за страстта – неговата беше лова и риболова. Къде ти равно по лов и риболов! Не се спираше – ропаеше се из буетаците и орниците, ходеше по двайсет километра, докато разкървави чуканчето, и на никого не се даваше. И през цялото време весел и засмян, боли го до сълзи – той на другите кураж дава, ние изкапем и насядаме да си поемем сулука – той ни кани да играем на гоненица!
Случвали сме го до Рачковия вир, на три километра от село, наредил въдиците по брега и слязъл на стотина метра по-надоле, да се окъпе докато шаранът се смисли. Изул панталоните заедно с протезата, от единия крачол стърчи крак, той плува из вира и цапа весело, а моят другар вика:
- Гледай, Паце, половината човек лежи на пръдището, половината се плиска във вира!
И тоя път така – дигнали се бяхме привечер с д-р Моно, селския лекар, наследника на баба Пета, и с Пурека, да вардим за гривяци по сухите дъбаци в Совацки дол. Стигнахме, оставихме колата в едни джанкови сенки и слязохме в дола. Всеки си избра дърво – доктора по-навътре, ние с Пурека по в крайчеца на гората. Напълнихме пушките, Христо си свали панталона заедно с протезата, както си му беше адета, и седна по гащи в клечотака. Едвам го видя в туфите, пък и какво да го гледам – заничаме нагоре по клонака, че се чува свистенето на крила – вечерния прелет таман започва, човек трябва да си отваря очите.
Първият гривяк падна на неговата дъбица – чух го, и видях как той вдига плавно пушката на възбог. Изстрелът люшна листака и в този миг едрата птица се срина накъм нивата, като пляскаше неистово с едно крило. Видях още как захвърлил пушката, еднокрак и по бели гащи към нивата в ниската сечина подскача и Пурека, а на гърба му се люшка зелената празна еднодневка, после падна, спънат сигурно от къпините, пак се изправи и пак заподскача. Гълъбът се удари в земята, претърколи се и той в къпините, и опита да излети с едно крило, като че се глумеше на човека. Така еднокракият Пурек подскачаше след гълъба, еднокрилия гривяк подскачаше пред човека, докато и човек, и гълъб се загубиха зад билото на хълма...
С д-р Моно след малко спряхме да се смеем, скършихме пушките и тръгнахме след тях да видим как ще свърши тази гонитба. Застигнахме Пурека, седнал под една круша, запъхтян и потен, и май в един глас го попитахме:
- А гривяка?
- Че той ли ще ми се отнеме! – вирна брадичка Пурека. – Скъсах му главата, че знам какво е. Нали цел живот и аз фърча с едно крило...

Публикувам този разказ по молба на Tsenka Tsacheva. Последно разказът е включен в книгата ми "По слогове и сечини. Избрани ловни разкази и есета", изд. "Потайниче", С. 2023 г.
Книгата е все още налична.

ДА ТЕ НЕ СРЕЩА КОЛЬО КЪРЪКАРазказ от Йото ПАЦОВКазват, че майка му го била повила в черен повой след раждането, че баба ...
20/03/2024

ДА ТЕ НЕ СРЕЩА КОЛЬО КЪРЪКА
Разказ от Йото ПАЦОВ
Казват, че майка му го била повила в черен повой след раждането, че баба му го била захранила на цигла, та затова бил такъв. Вярно ли е, не е ли вярно – вече няма кой да каже, защото на Кольо Каръка още преди Водици тази година му чукнаха седемдесет лазарника. А това, както се сещате, означава, че се е родил през Мръсните дни барабар с разните там таласъми, караконджули и върколаци. Иначе си е най-обикновен наш комшия – дочените дрешки, гумените цървули, избелелия каскет, тютюн контрабанда и каменарка - най-много две големи при бай Иван Калайджийски. Пръскаше си асмите, копаеше си градината, режеше си лозицето, гледаше си прасето Викенти и кокошките с петела Личко, хранеше си помияра Спартак ужким да го пази. Тих и прибран човек, редовна работа.
Само че да го не среща човек в пътя.
Ценко Клюсата например тръгнал за риба и не щеш ли – Кольо Каръка му пресякъл пътя. Стигнал Ценко на брега над яза, разпънал въдицата, набол червейчето и още с първото замятане така оплел конеца във върбака, че покъсал всичко, напсувал и се прибрал – та ходил колкото да види, че вира ври от риба.
Асан се главил да изхвърли тора от обора на Тоно Трактора, натоварил каруцата да я кара на Вита нелегално, ама срещнал и той Кольо Каръка. Стигнал до трафопоста, ес-ес на коня да даде гъзнем, та да му е по на сгода, ама не можал да спре навреме та айде и каруца, и кон, и Асан глупав от брега – във вира. Едвам се оправил да изгази по плиткото до другия бряг, че тоя стръмен, нема начин да излезе.
Данчо, откакто отбиха телетата носи по къщите мляко както се казва – по абонамент. И всяка сутрин се нишка покрай мрежи и дувари да не би да мерне някъде Кольо Каръка, че види ли го – край, млякото се пресича още щом го сложиш на печката.
Цвети и Наско си ходят година вече, разбрали са се, и с техните са се разбрали, за сватба се гласят. И една вечер се разхождат по моста, спрели над водата, целуват се, по едно време зад тях – „Добър вечер“. Обърнали се, „Добър вечер“ и те, и на лампата го видели – Кольо Каръка. Та се изпокарали за нема нищо още същата вечер, Цвети рев у тях, Наско на сутринта си хванал пътя за Ловеч, та сега и старите си не говорят…
Милко и Коцето отишли да се черпят при Ханко Подънека, станало среднощ, те си тръгнали, яхнали моторетката на Милко и се засилили надолу. И не щеш ли – във фара Кольо Къръка, крачи насреща и пуши цигара. Де ходи по това време? Само пакост да прави. Подминали го, карат към Долния мост, ама от гаража на Влади на заден, ама пъргаво изскочила кола, и като се треснали в нея ела гледай – полиция, бърза помощ, приказки из селото… Добре, че малкия дявол, строшено нема и смърт също. Та като се върнаха от болницата бая се чудиха дали да не изпребият Кольо, ама се сетиха, че от едното му виждане щеха да си откъснат главите, а какво ще стане, ако му посегнат – само лукавия знае… Пък и съвест ги налегна – сам като кукувица човек, жена му умря млада, никой я не помни, синчето му след казармата остана на свръхсрочна и така и не се прибра повече по село, сиромашия и самотия, как да го не пожалиш…

Та решиха друго – да отърват селото от този кърък, да се не оглежда кой накъдето тръгне и да не се връща щом го срещне. Споделиха плановете си с Ханко, обадиха се тримата на отец Евгений в Луковит, който си беше и наш селски свещеник, и той кандиса. И на Великден тримата и отеца с котлето с китката тръгнаха към Кольо, да ръси попа и да гони бесовете, та да се куртулиса селото от този кутсуз.
Та както разправяше после Ханко Кольо ги приел, като му казали, че такъв е редът и нема да плаща нищо, та отец Евгений поръсил първо него, после навсякъде в къщата, в градината, в двора, че и кокошките, и Личко, и Викенти, и Спартак. И тех тримата поръсил.
Та сега чакаме да видим дали ще хване декиш ръсенето, ама нещо не ни се верва, защото разбрахме, че още преди да се прибере у тях отец Евгений видял, че му се е спукало котлето…

НАЗДРАВЕ ОТ ШОШАТАРазказ от Йото ПАЦОВКато се отприщи водопадът на частната инициатива Цветан Шошата първо започна да ка...
19/03/2024

НАЗДРАВЕ ОТ ШОШАТА
Разказ от Йото ПАЦОВ
Като се отприщи водопадът на частната инициатива Цветан Шошата първо започна да кара най-различен марков алкохол, уйдурдисан до световните стандарти в гаражите на Пети квартал в Червен бряг и предлаган на жадуващото народонаселение в гаражните кръчмици на Ъглен и на цяла Северозападна България. Купуваше от Митхад Шарков, първия път като се видяха в ресторанта и направиха сделката, му предложи да го почерпи. Зад гърба на мощния циганин над бара по рафтовете бяха наредени стотици разноцветни бутилки и Цветан посочи с ръка:
- Само кажи какво, аз черпя!
- Като черпиш – викни по една бира – засмя се Митхад. – Това, дето го гледаш тука – все аз съм го правил!
Та започна по малко, по една – две каси да прекарва с жигулата, но само след три месеца си купи баничарка, че работата се разрасна, не смогваше. Направи си обаче сметка и самият той отвори кръчма в собствения си гараж, нареди по рафтовете разноцветни бутилки – уиски, ром, текила, бакарди, джин, перно, водка, вермут – в Пети квартал правеха питиетата според етикетите на бутилките втора употреба – какъвто етикета – такова питие наливаха, затова каквото и да опиташ – все си беше май на един вкус. Шошата успокояваше клиентите – абе градусът е важен, какво го душкаш! Там му беше силата – винаги виждаше главното в живота. Затова сега сутрин товареше касите в Пети квартал, а вечер заставаше зад тезгяха и обслужваше жадните и жадуващите. Не надуваше цените, така и беше написал над тезгяха: „Цени народни“. И народът се наливаше на поразия, без да пробира – като свършеше водката минаваше на текила, като свършеше и тя – на бърбън – не само на вкус, но и на цена нямаха разлика. Само мастиката май си миришеше на мастика, или по-скоро на анасонлийка, нищо, че не побеляваше като и сипеш вода.
С мастиката стана и първият голям провал на богоугодното му предприятие. Една зимна вечер Ненко Късия, човече метър и петдесет, което гледаше пет крави и затова се имаше за фермер, посъбрал парици от млякото, се отби при Цветан в гаража. По това време постоянното присъствие беше вече там – Пикасото, Лазар Горския и други, но имаше и един другоселец – Иван Щръка, който работеше на газопровода и не можеше да си преброи парите. И щом Ненко седна на масата му, той се заяде с него:
- Абе, джудже, имаш ли навършени години за пиене? Я си дай паспорта! Що не пораснеш бе, пигмей! Цеката нема такива малки чашки като за тебе, я хващай пътя!
- Знаем се бе, Ванка – опита се да утиши работата Ненко. – Ти на бой си го докарал, верно, ама когото и да попиташ, ще ти каже, че си слаб в главата. И се не заяждай, че каквото аз мога да изпия, ти не можеш го плати!
- А да видим! Цека, я му сипи за начало пет мастики, големи ами, кой ти е поръчал тука малки! То на него верно детски мастики требва да му сипваш, ама щом се репчи…
Цветан наля старателно пет мастики в големите чаши и ги нареди на масата пред Ненко, Иван ги плати, и вдигна своята:
- Наздраве, джудже!
- Не ща и да се чукам с тебе, наздраве! – каза Ненко и преполови чашата.
След час – час и нещо петте мастики бяха изпити, спорът беше забравен, Ненко едва се крепеше на стола си, та другите го изведоха да си ходи по живо, по здраво, макар че си плетеше краката и май не знаеше накъде да тръгне.
А на сутринта първите минувачи го намериха паднал до дувара на пустата къщица на Доньо Паяка, вече изстинал, свит на кравай на снега, целият в бял скреж като ангел небесен… Заровиха го същия ден в замръзналата земя, в ковчега го оставиха както си е – на кравай, че не можаха да го разгънат. Е, псуваха и проклетисваха Цветан, че е отровил човека, други виняха Щръка, че го е напил зорлем, за трети сам си беше виновен като е лаком и докачлив. Ама всичко се оттече с приказки, та Цеката на другия ден пак отвори кръчмицата, пак почна да шари с баничарката, а Щръка повече не се мяркаше из село.
И ако тази случка с Ненко му се размина на Шошата, следващата не можа. Един ден дойдоха от Бежаново двама братя цигани – върнали се от Германия, сбирали родата да почерпят, опънали брезентова палатка и наредили маси за сто и двайсет души, та Цветан да им докара пиене. Спазариха се. Още на другия ден Шошата врътна до Митхад, натовари да гуша баничарката и я разтовари в Бежаново при братята. Разплатиха се, всичко редовно.
Какво е ставало в събота и неделя на ешмедемето историята мълчи, но в понеделник болницата в Луковит осъмна препълнена с отровени цигани. Какво сте яли, какво сте пили – питаха сащисаните лекари, а те отговаряха – каквото всички – това и ние… Но изследванията показаха – метилов алкохол. Та трима ослепяха, другите се отърваха с по-дребни дефекти, и всеки си остана с нишан от връщането на техните достове от Германия.
А за Цветан Шошата тази случка се превърна във финалния щрих на неговата бизнес-биография. В сряда шест коли докараха пред тях тумба освирепели цигани, начело с германските братя, които в справедливия си гняв потрошиха с тояги и балтии кръчмицата и склада с пиене, после дълго издевателстваха над баничарката и новия опел, който той си бе купил на старо преди няколко дни. Така щеше да стане и с него, ако го бяха намерили, ама той за късмет беше отишъл баш тоя ден на гости на братовчед си. В къщата беше само жена му Дафинка с двете им дъщерички, циганите понечиха и там да влязат, но като видяха децата се отказаха, само строшиха вратата и прозорците към улицата.
Само че с това се не свърши. Уплашена, Дафинка отведе децата при майка си и го заряза в студената къща, където вятърът навяваше сняг през счупените прозорци и изтръгнатата врата. Отнесе и тенекиената кутия с парите и с двата наполеона от баща му, а след седмица му каза, че е подала за развод. Всички пак си спомниха за Ненко, как го заровиха сгърчен на ченгел, почнаха да броят на пръсти колцина от клиентите на Шошата са получили инсулт, инфаркт, колцина са ослепели преди време от това пусто пиене. Никой не го поздравяваше вече, подминаваха го като кравешко лайно, старите му другари се извръщаха гузно само да не му срещнат погледа…
И като видя, че за него на село няма живот, Шошата се обади на Иван Щръка и онзи го уреди в охраната на гаража, където домуваха камионите от строежа на автомагистралата. Та сега задачата му е сутрин да проверява шофьорите с дегера за алкохол – беше много подходящ за тази работа, защото не близваше.

КОНОП ЗА ВЪЖЕРазказ от Йото ПАЦОВБеше време, когато всяка къща си гледаше някъде из землището коноп – викаха му гръсти. ...
18/03/2024

КОНОП ЗА ВЪЖЕ
Разказ от Йото ПАЦОВ
Беше време, когато всяка къща си гледаше някъде из землището коноп – викаха му гръсти. Тръгнеш ли по къра – все ще минеш покрай гъстата зеленина на нива, растенията в която, извисили се над човешки бой, пръскаха странния си аромат по вятъра, който люлееше върховете им в дълги вълни. И зайците, и яребиците обичаха дълбоката сянка на гъстака в копопените ниви и прекарваха дните си там на скришно от орачи и копачи, от ловци и добичари. Като дойдеше време да се жъне събираха стеблата в стегнати тънки снопи и ги караха на Вита – едни викаха, че ще ги къпят, други – че ще ги перат. Всъщност правеха нещо друго – редяха ги по дъното на лъщавите от бряг до бряг и ги оставяха за десетина дни във водата да огние обвивката на стръковете. Това беше златно време за нас, момчетиите – много преди вировете да позеленеят от конопа ние вече си бяхме приготвили харпуни – тояжка метър и половина със здраво вързана на върха вилица, на която с нож разкрачвахме зъбите. После, само по черни шорти с бял кант отстрани, с които играехме физическо в училище, нагазвахме боси и полека пристъпвахме по снопите. Прогонени от движението ни от тях в унес, упоени от гръстите, изплуваха лениви и пияни кленчета, кротушки, шилъци, уклейки, на които викахме „кучици“, мренки и всякакви други рибета, които ние безмилостно пронизвахме и пълнехме с тях платнените си торбички. Прибирахме се щастливи и опечени до керемидено от слънцето. Това беше лятното време на бистрата рибена чорба и на печената с лук и домати дребница в пръстените тави на бабите ни…
А като огниеха гръстите във водата ги вадеха, отцеждаха ги по брега, развързваха снопчетата и ги редяха по ниските покриви на стопанските постройки да съхнат на слънце – така цялото село се бялваше като от сняг, а ние избирахме най-правите от коравите пъздерки, та си правехме от тях стрели за вечното състезание във Върбалака. За мишена ни служеше един съдран чувал със слама, който ставаше на снежнобял таралеж след като вкупом го обсипехме със стрели. По това време вече от всеки двор се чуваше тракането на мънилките – едно дървено устройство с жлеб, в който попадаше една дъска, в единия край закрепена подвижно, а в другия с дръжка, с която я вдигаха и спускаха нагоре-надолу и така в жлеба с пукот и хрущене трошаха гръстите, та да останат само влакната на кълчищата. На тази работа и викаха мънене на гръсти, и си беше май женска работа, както и влаченето на кълчищата след това, та да махнат от тях твърдите частици. После ги пълнеха в чували и като дойдеше молотовката от Тутракан се редяха на площада пред кантара да ги продават. В миналото е имало и много хора, които са тъчали платно и са правели въжета, та и те купували кълчища от съселяните си, но по времето, за което разказвам, беше останал само един в цялото село – дедо Данко Въжаря.
Беше дребен старец с яки ръце, и зиме, и лете ходеше с платнена риза, шаячно сако и шаячни панталони, с каскетче, вечно наложено на плешивата му глава с козирка на една страна. Гледаше половин декар терез – колкото за буре вино и буре ракия, и нищо друго. И си работеше занаята – имаше една барачка на брега към Горния мост, там си държеше инструменти и чували кълчища, чилета пресукан коноп, готови въжета, върви, сиджимки. В хубаво време излизаше на припека, забиваше витела в земята, прекарваше през него пресуканите на чекръците кълчища и другия край връзваше за един салкъм на петнайсетина метра. После започваше да върти дръжката, като току я залостваше за витела и минаваше по въжето да огледа всичко ли е наред. Само че светът се промени, фабричните въжета – и по-здрави, и по-евтини превзеха пазара, появиха се и всякакви изкуствени сизали, шнурове, връзки, плетени и сукани… Коноп в село вече никой не сееше, че нямаше кой да го купи, и все по-рядко някой се отбиваше до барачката му да търси нещо, председателят на текезесето спря да му пише трудодни, и като дойде време за пенсия се оказа, че с цял живот работа вземаше наполовина от баба Дечка, жена му, която бе работила само в зеленчуковата бригада. Упущи се на пиене, затвори се вкъщи. Рядко вече отиваше до барачката, отваряше я, колкото да погледне вътре, после сядаше и часове гледаше водата в реката и боровете отсреща. Спря и да приказва, и да се храни, каквото и да му кажеше баба Дечка махаше с ръка – бе я ме остави на мира!
Така до една сутрин, когато тя излезе да храни кокошките и го видя провиснал на асмалъка с килната на една страна гола глава, под него съборен стол, а на масата до краката му каскетчето, шише ракия и празна синя чаша, и тя съборена. Бе се обесил с последното усукано от него въже…
След погребението баба Дечка взе това въже и едно шише с газ и отиде до барачката. Хвърли въжето вътре, поля първо него, а след това и кълчищата, и въжетата, и стените и драсна кибрита. Отстъпи настрана и гледа с насълзени очи как пламъците се вкопчиха в сухите дъски, как с пращене се плъзнаха по дървения покрив, как боята се навиваше на масури и потичаше на огнени капки, а стълбът дим се виеше като черно въже в синьото на небето…

ЛАБРАДОРЪТ ТОМИРазказ от ЙотоПАЦОВВ памет на ТангоМиката Цаловски носеше навсякъде със себе си червената чантичка с инсу...
17/03/2024

ЛАБРАДОРЪТ ТОМИ
Разказ от ЙотоПАЦОВ
В памет на Танго
Миката Цаловски носеше навсякъде със себе си червената чантичка с инсулиновата писалка – много го беше страх да не направи някоя беля само защото я е забравил. Всяка сутрин като спуснеше крака от леглото се прекръстваше с благодарност, че се е събудил, и веднага посягаше към чантичката, която много модерно наричаше „спешния несесер“. Докато си беше вкъщи тя си стоеше на нощното шкафче, там сядаше да си направи поредната инжекция. Но ако излизаше задължително я слагаше в джоба на винтягата да си е с него. Та къде ли толкова и ходеше, освен за риба на Дашовския вир, но все пак до там е повече от километър и си е пусто място, стига се само по пътеката през Лешница оттатък Горния мост или от пътя за Боаза по пътеката в дола.
Риболовът беше голямата страст на Миката още от дете, но след като се пенсионира той стана и главното му занятие. Пепа, жена му, всяка сутрин предприемаше тотално чистене и направо го гонеше навън, за да не се спъва в кабела на прахосмукачката и въобще да не и се мотае наоколо, защото не понасяше мърморенето му. Той пък не разбираше тази неистова нужда от метене, тупане, бърсане, подреждане на подредените неща всеки божи ден – все и казваше, че са си само двамата и само боклук да правеха стигаше и веднъж в седмицата да се чисти. Не. Нещата станаха драматични, когато младите от София след раждането на синчето им докараха на Миката и Пепа един черен звяр, че не можеха да го гледат с бебето в апартамента. Лабрадорът Томи бе спокоен лъскав чер красавец, който като собственик обиколи всички стаи в къщата, надникна и подуши навсякъде, отвори си сам вратата към двора и подробно провери фитириите с лук, чесън и марули и сандъчетата с разсада пипер и домати. Възмутената Пепа веднага заяви, че го не ще и минута в къщата, особено след като Томи я издебна и я близна по ръката. В крайна сметка намериха компромис – Миката и сина му стегнаха старата кучешка колибка под сайванта, застлаха я с голяма дунапренова възлавница, сложиха паница за вода и тавичка за храна. Кокошките бяха зад едната мрежа, фитириите – зад другата, оставаше само да не оставят вратата отворена, та Томи да не влиза в къщата. И младите си заминаха.
От тоя ден нататък Миката вече не ходеше сам на Дашовския вир – първия път Томи го следваше, след това вече го водеше. Но винаги се разсейваше – да подуши цъфналата в гората тинтява, да близне пънчушките на дъбовия дънер, да провери някоя дупка на смок или някоя ровина от лисицата… Най-трудно му беше на Миката да го отучи щом се приближат до реката и той да се бухне с възторг във вира, да плува шумно до чукара отсреща, да пръхти и да поквиква от удоволствие – върви лови риба след това. Приказваше му Миката, обясняваше му, Томи го гледаше предано, но в крайна сметка се научи като му викне „не“ сконфузено да отива нагоре до бързея и там да лудува във водата. После идваше до него и сядаше мирно, взрян в плувката, или го гледаше напрегнато, когато Миката оставяше въдицата, вадеше червената чантичка и казваше:
- А сега е ред за инсулина.
Да, ама този ден Миката бе забравил инсулина. Тръгна му добре, вадеше кленчетата едно след друго, десетина вече шаваха в живарника когато остави въдицата, потупа мокрия Томи по врата и му каза:
- А сега е ред за инсулина, момче.
Бръкна за чантичката, но я нямаше в джоба на винтягата. Нямаше я и в другия, и в рибарската чанта. Миката изпъшка, понечи да напсува, облиза пресъхналите си устни, усети, че го избива пот. Започна да прибира въдицата бързешката, да завира в джобовете бурканчето със стръв, плика със захранката и изненадан видя Томи да се втурва към пътеката под каваците, откъдето бяха дошли. Почуди се, но тръгна и той натам, притеснен и уплашен.
Когато Томи се шмугна през открехната към улицата врата Пепа викна да го изгони, но той не и обърна внимание, претича до спалнята им, захапа червената чантичка на Миката от шкафчето и побягна навън. Пепа първо се изуми, после се досети какво става и както беше по чехли и с престилката забърза след него.
Кучето пресрещна човека по нанагорнището към Лешница, сложи в краката му червената чантичка, седна. Миката се наведе, взе я, седна и той на един повален дънер и я отвори. После, преди да допре писалката до кожата си, се сети, пресегна се и погали Томи по главата:
- Бе ти си бетер бърза помощ, а, Томи? Сега остава май само да те науча и риба да ловиш, и цена няма да имаш… Ех, приятелю…

АЯЗМО ЗА ВЯРАРазказ от Йото ПАЦОВ"...Болящия исцеляйте, прокаженныя очищайте, мертвыя воскрешайте, бесы изгоняйте. Туне ...
15/03/2024

АЯЗМО ЗА ВЯРА

Разказ от Йото ПАЦОВ

"...Болящия исцеляйте, прокаженныя очищайте, мертвыя воскрешайте, бесы изгоняйте. Туне приясте, туне дадите." (Мат. 10:7-8)

Величаем, величаем вас, святые бессребреники и целители Косма и Дамиане,
и чтим святую память вашу, вы бо молите за нас Христа Бога нашего.

Това беше много преди да асфалтират пътя за манастира, когато поклонението още не миришеше на бензин и нафта, на кебапчета и гроздова. През зимата още на стръмното от Куклен – знаете го де е, в родопската яка над Пловдив - хората се отказваха, пък и по-нагоре не бе за пътуване. Стръмно, пътят черен и неравен, не сняг – и дъждец да валне – пак става непроходим. А са към четири километра, за млади хора – разходка, за старите – умирачка. И затова болните и близките им се готвят цяла зима, та пекне ли слънцето, още с първите теменуги и иглики, и те да са в манастира. Защото тук е надеждата за изцеление – в бистрите струи на тракийското аязмо, в сянката на оброчния дъб на горната поляна, в студената прегръдка на желязната верига в притвора, и най вече – пред олтара със светите икони на братята безсребърници Козма и Дамян в старата църква, която неведнъж вече разбойници ограбваха, ръцете им да изсъхнат…

Втората неделя на април е, в края на гората над черешовата градина младежи са наклали огън, няколко стари планинари са подгънали крак край аязмото да починат, преди да продължат нагоре из Родопите към Римския мост.

Първите поклонници са вече тук – от синята поочукана кола слизат млад мъж и майка му – вчера още по тъмно са тръгнали от Горна Оряховица, били са тук по обяд, днес идват пак, защото само това още не са опитвали – да се помолят на светите братя Козма и Дамян да помогнат на младия железничар – то българинът май за Бог се сеща само ако закъса здраво. А че Николай е закъсал, личи по бинтованата му ръка, с мъка пъхната в прозрачна кухненска ръкавица, която крие зад гърба си. От дума на дума, през недомлъвки и премълчавания разбирам изумен какво е довело младия мъж при лековитото аязмо и при веригата в притвора на манастирската църква…

Всичко започнало есенес, когато братовчед на Николай го повикал да помогне при пренасянето му в ново жилище. Натоварили мебели и покъщнина всякаква на камиона, прекарали ги до Лясковец, разтоварили ги. Но по пътя някакви забравени буркани се били счупили, та настанала смрад голяма. Не стига това, ами Николай точно тази щайга хванал, та после половин час си мил ръцете на двора. Измил се ужким, но на другия ден сутринта се сетил за случката, защото все му лъхало на вчерашната воня. Помирисал ръката си и се ужасил – смърдяла непоносимо. И то не цялата ръка, а само показалеца. Хайде пак миене, препарати всякакви, даже и с домашен сапун от свинска мас опитвал, сторило му се, че пръста изтънял от миене – и нищо, смърди. И то така, че по улицата хората се дърпали от него и даже минавали на отсрещния тротоар, запушвали си носовете с кърпички, ужким, че се секнат, като влезел в магазин или кръчма, всички излизали, в магазията, където работел, Ленчето и Нина даже си взели отпуска, само да не им смърди! Нещо повече – като тръгнал с пощенския вагон на бързия влак за Плевен да иде там на лекар, хората по полето спирали работа и се оглеждали към влака да разберат откъде иде тази воня! И при това всички го лъжели – когото и да попитал, все отричал, че мирише, все го убеждавал, че си внушава…

А като се чудел откъде го е сполетяла тази смрад се сетил, че това не ще да е само от строшения буркан. Помнел, че когато били малки и направели някаква беля, той с този пръст сочел сестричката си – тя е виновна! В училище пак с този пръст посочи Васко на директора – не съм аз, той поправи двойките в дневника! Като изтече киселината в акумулаторното в казармата пак с него посочи редник Статков на командира на батареята, та да отърве ареста. Нищо, че баба му Райна още в детството му му приказваше – не се сочи така, свий го тоя пръст, това е лошия пръст! Та му минало през главата, че неще да е само от смрадта в буркана тази мъндръга…

Но нито лекари, нито врачки, нито баячки помогнали. Пил билки всякакви, киснал си пръста в какво ли не, от хапчета ходил като замаян седмици наред – файда никаква. Наканил се сериозно да го отсече, и докато се канел, чул от един семинарист за Кукленското аязмо – само на 15-тина километра от Пловдив, до манастира “Св. Св. Козма и Дамян”, на който всички викат Светите Врачове. И решил щом пукне пролет да пали и да заминава – така дошъл. Първо се отбили в църквата, запалили свещица пред чудотворната икона на светите братя-безсребреници, седнал на камъка в притвора, навил лъскавата верига на ръката си и калугерът Никон го завил с епитрахила и му чел за здраве. После влязъл в дясната стаичка пред аязмото, завесил с един чаршаф входа, съблякъл се гол и леля Мария на три пъти го заляла с вода от аязмото от темето до петите, като пълнела кофите поравно и от трите чучура. Мислел, че ще откачи от студ, ама нищо страшно, само светът светнал пред очите му, избистрил се, гръбнакът му се изправил на струна, и миризмата секнала! Отмила тази смрад леля Мария с три кофи вода, не можели да се нарадват двамата, ама нощес Николай пак започнал да се съмнява, пак бинтовал ръката си и я заврял в ръкавицата, та затова дошли и днес – той знае, че вече не мирише и че това е пълна глупост, какво ли не си въобразява човек, ама за всеки случай нека пак да седна на камъка в притвора и да увия веригата на ръката си, та да ми почете отец Никон, после нека майка ми ливне още три кофи, и се прибираме!

Така и става, и когато след час с Любен и Гошо седим на терасата пред тяхната кръчмица пред манастира, виждаме как Николай победоносно ни маха от прозореца на колата с десница, на която показалецът дори от това разстояние е по-светъл от другите пръсти, а до него засмяна ни поздравява леля Мария. А ние с близнаците оставаме под напъпилите салкъми да си приказваме за древното аязмо, в което още предците ни траки са хвърляли оброчни плочки с Асклепий и Хигия, с Великия конник и с Великата майка в молба да запази телесното и най-вече душевното им здраве, и са изливали върху себе си лековитата вода от трите чучура. Така са правели и всички други по тези земи и след построяването на манастира върху руините на древното тракийско светилище на бесите, и след разрушаването му от турците през 17-ти век, и след възстановяването му, и след като монасите-гърци насичат с тесли древните български стенописи по стените на църквата, самата тя една от най-старите в Европа, та да ги замажат с хоросан и отгоре да нарисуват своите в потвърждение на това, че гръцкото православие е по-православно от всяко друго, прости им, Господи!…

Три чучура, три кофи вода… Тръгва си от тук Николай към живота си, майка му пътува до него засмяна и като се сеща какво им се е случило, се прекръства зажумяла, а от билата на Родопите, от горите и чукарите, от върховете и долищата ги гледат благо Сабазий и Бендида, Асклепий и Хигия, Козма и Дамян – и те засмяни…

Address


Website

Alerts

Be the first to know and let us send you an email when За Луковит posts news and promotions. Your email address will not be used for any other purpose, and you can unsubscribe at any time.

Contact The Business

Send a message to За Луковит:

Shortcuts

  • Address
  • Alerts
  • Contact The Business
  • Claim ownership or report listing

  • Want your business to be the top-listed Media Company?

Share