Чалгата, наричана още поп фолк, турбо фолк или етно поп (на македонски: Чалгија, на сръбски: Турбофолк, на румънски: Manele), е термин, обозначаващ субкултура в България и Македония в края на 90-те години на 20 век, която съчетава заедно български, арабски, турски, гръцки и ромски мелодии, както и мотиви от фламенко. Характерни за него са повтарящите се музикални и танцови ритми, а начинът на танц
уване се нарича кючек.По форма поп фолкът (съкратено от „популярен фолк“, според някои критици „поп и фолк“, като еклектична стилова смесица) се родее с балканско-ориенталската етно музика. В музикознанието стилът е известен под името „етно поп“[1][2]. Думата чалга произлиза от турската дума çalgı— свирня, музика.
Етимологическото значение на думата „чалга“ отправя към популярната развлекателна музика от времето на Османската империя и Българското Възраждане, изпълнявана от етнически или смесени инструментални състави, наричани „чалгии“[3]. Този процес е резултат на градския начин на живот — смяна на патриархалния обществен модел с новата градска култура. Тези малки оркестри добиват широка популярност с участията си в разнородни тържества — от сватби до събори. Репертоарът им е подчертано еклектичен — балканска фолклорна музика, градски песни, популярни европейски миниатюри (мазурки, полки, валсове и др.). Въпреки, че чалгаджията не е способен да чете музикални ноти, той може да свири на своя кавал по памет. Основният момент в тези изпълнения е импровизацията.[3]
По времето на социализма (1944—1989) в България на основата на естетическите нормите на марксистко-ленинската изкуствоведска критика този жанр е забранен. Започва развитието си с появата на Хисарския поп, популярен още през 80-те години на 20. век.