ИК Ням свят

15/03/2024

Той е повече от измамник, той е всичко онова, което си мислим, че не ни достига, че да бъдем щастливи.
Той е толкова убедителен, че мами дори себе си и вярва, че е светец.

Историята не приключва с края на пиесата, а едва тогава започва.

Когато светлините в залата светнат, когато аплазуте заглъхнат, когато излезеш от театъра, независимо в коя посока тръгнеш - ще го срещнеш, защото като всеки човек носиш необходимостта си от него.

По-убедителен образ на мошеника, от този на Крис Шарков, изпълнен от Антъни Пенев, все още не съм срещал.

Зрелището е невероятно.
Внушението - силно.

29/02/2024

Синът на кладенеца :: ПРОКЛЕТИ БЪДЕТЕ!

08/01/2024

Синът на кладенеца :: Седем високохудожествени хита в ДКТ "Иван Радоев" през януари

29/12/2023

Тежката работа може да погуби интелект, но може и да даде душевен покой. Проблематичният бит - да те направи тъп, но разсъдлив. Бедността да осакати разума ти, но да развие добродетели. Алкохолът - да те направи животно, но да опази гордостта на падащия ти ангел. Наркотиците могат да превърнат мозъка ти в лайно, пълно с глисти, но докато това се случи, да получиш кратко удоволствие, а и преди да си привикнал неусетно, си имал някакъв избор.

Единствено пропагандата е съчетала ефекта на всички порочни съществувания, без да ти е заплатила с ни една от нищожните си утехи.

Още
следвай връзката

Синът на кладенеца :: Из "Бъг във времето"

25/12/2023

Медийната Коледа е един от най-мъчителните периоди в годината.
Най-потискащ ми беше оня момент, когато по БТВ, започнеха да предават, докъде стигнала шейната на Дядо Коледа. Говореха го толкова сериозно, колкото всички останали новини. Възприемах го: каквото и да ви кажем е толкова сериозно, колкото идването на Дядо Коледа. Вярвайте дечица, защото нямате голям избор.
Това ме впечатляваше до преди 7-8 години. Сега умея да се изключвам. В театъра научих много неща, а това е едно от тях.
Съсредоточа ли се над нещо, ако ще да гърми вселената, няма да й обърна внимание, ако сам не го пожелая.
И понеже това е начин да се дистанцирам достатъчно от дразнителите, че да не ме дразнят, умея да си ги наблюдавам и преценявам.

Дебилизмите с шейната на Дядо Коледа, изречени като останалите новини е наглост, но и показва на мислещия, какво внимание трябва да се обръща на медиите.

Телевизионните ни апарати вече си имат Ю туб и това е каквото най-вече ползвам като си пусна телевизора. И при посрещането на Нова година ще е така.

Ще си хапвам, ще си слушам музика и програмите, които племенницата прави всяка година за фамилията: пеене, декламиране, скечове, но дойде ли 23:55 ще си пусна президента.

От този поне няма да ме избива срам както като слушах Плевнелиев, с всичките му глупости, Скалисти планини в България и евроинтеграции и клишета.

Този е мъж, при това истински генерал и пилот, а не като един друг "генерал" и "пилот" в българската политика, който е срам за пагона, срам за България, срам за пола си.

23/12/2023

Голямо разнообразиe от продукти в ➤ онлайн магазин Ozone.bg ✔ Бърза доставка ✔ 24/7 помощ при покупка ✔ Изиграй скуката с Ozone.bg

21/12/2023

Снощи повторно гледах "Тартюф" и ме впечатли още повече, отколкото преди седмица.
Сега вече можех да обърна внимание на по-дълбоките пластове.
Библията има буквален и скрит смисъл. Скритият са: притчи, предобрази, знамения и аполози. Този "Тартюф" започва с библейската "Книга на Йона" и през цялото време се придържа до библейския маниер.
Библията на сцена би изглеждала точно така. И така би била разказана историята за най-големия мошеник в Библията. Увлекателно, мистично и наситено с магически образи, които и омайват (в случая правят пиесата зрелищна), но и носят още послания.
Рибката със затворена уста. Рибката с отворена уста. Двете рибки в една. Като че ли едната е погълнала другата. Двата екрана, безбройните изражения. В една и съща секунда, понякога на сцената текат над три паралелни разказа. И всеки интересен, всеки предизвикателен...
Ще гледам "Тартюф" още много пъти и ще пиша зрителските си (фенските) си впечатления, като всеки път акцентирам върху един герой/актьор, миналият път говорих за чудото Антъни Пенев, сега ми се иска да напиша няколко думи за Адриан Филипов - чест негов сценичен партньор.
Във "Вишнева градина", Антъни е Петър Трофимов, Адриан - Симеонов-Пищик, в "Разказвачът на приказки" двамата са братята Грим, в "Човекът от Подолск" Антъни е арестувания неудачник, Адриан - полицаят (носителят на ценностите), в "Серьожа е много тъп" Антъни е Серьожа, Адриан - навлекът натресъл се в дома му и държащ го психологически като заложник. В "Хамлет" Антъни е Хамлет, а Адриан - един много по-различен от всички останали интерпретации на Полоний.
Понякога ми се струва, че двамата са божества с много инкарнации; прераждат се от персонаж на персонаж и тъй доразвиват стария, но и ако се абстрахираме от всичките им други роли, в които един на друг се допълват за да постигнат едно съвършенство, Оргон (Адриан Филипов) е толкова на сцената от Тартюф (Антъни Пенев), практически през цялото време, всяка нотка в гласа му, с всеки лицев мускул предаван на моменти по екраните рисува противоречивите емоции на човека, който намира смисъл в отчаяната вяра.
Човекът, който толкова прилича на всеки българин от епохата, в която живеем.
С нетърпение чакам следващото представление, което ще е на 18.01 в ДКТ "Иван Радоев"

17/12/2023

Лятото ще работя над този сюжет, но прологът е в почти завършен вариант.

Действието на романа се развива в недалечно бъдеще, по време на глобална война, на територията на несъществуващата вече държава България, в която властва фашистки режим.

Човекът гнида е луд по комикси, типичен представител на управляващата прослойка.

Човекът гнида (пролог)

Помещението беше безупречно бяло; затворниците зад дебелите стъкла също облечени в бяло, макар и поовехтяло, макар и изглеждащо нечисто. Бебешко сини маски покриваха долната част от лицето им и само очите им тъмнееха като рани.



Тъмнееха и четирите фигури от другата страна на стъклената барикада.



Гнидата беше облечен в нацистка куртка, вероятно оригинална; от времето на Третия райх; не беше закопчана, а небрежно разгърдена, за да се открива розовата риза, с дантелите. Стоеше на червени сандали с високи токчета, които с вида си подсказваха, че скърцат под тежестта му. Вързани бяха с каиши стигащи до отеклите му колене, нагоре носеше черен клин, но изрязан така, че задника му да е отвън и да се вижда част от косматите му тестикули.



Дебел слой пудра покриваше лицето му. С червило върху устните му беше изрисувана кукленска усмивка; гримираните му очи хвърляха насмешливи пламъчета. В дясната си ръка държеше неизменното жило и от време на време жужеше и плющеше с него по пода и по гърба на осакатения човек, намиращ се на инвалидната количка, която Гнидата и асистентите му бутаха.



-Гаден съм, нъл тъй! Нъ пърцал шъ мъ напраите, пуснът ли ви...Но защо ли се правя! Вярвайте ми, по-образован съм, по-правилно говорящ и най-важно: по-нормален от вас. Повярвайте ми! Всички ще излезете от стъкленицата. Всички до един, но...част по част. Ще умрете, за да живеете. За да водите по-достойни животи, защото сега сте негодници, защото сте утописти. Да, децата ви ме гледат. Извратено ли е? Така ви се струва. Ще мине малко време и всичко това ще ви се струва нормално. Защото няма да има друго. Защото аз съм единствената истина. Такава, каквато я виждате. И няма да видите друга. Няма да видите залез, ни изгрев...защото не го заслужавате. Защото заради вас умират хора. Защото заради вас тиранина гази чужди земи. Защото умират деца заради безчестието ви, жалки страхливци, негодници, но...Вече изкупвате вината си. Няма да видите нормално облечена жена, ни пък...нормално съблечена. Няма да видите нормално облечен мъж. То мъже вече няма. Тук мъжеството е анахронизъм. Няма да видите торта или даже кремвирш. Само мен, мен, мен...и асистентите ми, по-скоро асисините ха-ха-ха-ха, но не се безпокойте, не. По-точно не си подавайте на надежди. Тези двама негодници, които са ми верни до смърт, никого от вас, няма да убият...Вашият живот и вашата смърт са ценни за нас...Имахте лошия късмет да сте в идеално здраве. Няма да умрете в мините или на бойното поле, а ще живеете тук. Не особено продължително, но ще ви се стори много, много дълго.



Изсмя се. Плесна силно по рамото нещастника в инвалидната количка с длан и изплющя встрани с камшика.

-Противен съм ви, защото в мен виждате себе си. Вие сте въшки! Паразити. Един не искал да воюва и да убива утописти. Друг се опитал да се самонарани. Друг...бил е издаден сигнал за тревога, а той не се е скрил...Защо! Защото е негодник и утопист! Храбрите ни войници умират, защото са простреляни в бъбрек или осколки са пронизали сърцето му, белия дроб, черния. Умират в битката с утопистите, за нас умират, а такива като вас са готови да унищожат ценен ресурс. Не, драги, вие не живеете за себе си, никой не живее за себе си, време е да пренесете своята полза на човечеството. Какво си помислихте, а? Че това е лудница. Е, нещо подобно е, но не съвсем. Какво си помислихте: че това е зоопарк! Ми заслужавате и това, защото водихте дечицата си за да се радват на страданията на невинни животинки. Ще имате възможност…повечето от вас ще имат…да видите с очите си изражението на човек, който се забавлява с вашите страдания. Но това не е и зоопарк. Лагер на смъртта е и е нормално в една воюваща държава. Естествено, официално – подобно място не съществува, а щом официално не съществува, значи наистина НЕ СЪЩЕСТВУВА. Вие не съществувате, това, което виждате сега никога не е било, няма и да бъде. Ако някой си мисли, че вижда наистина това, което вижда; ако някой си мисли, че чува това, което чува, той просто е глупав и вярва в пропагандата на утопистите. Няма ме! Всъщност – има ме, но не и тук. Вас ви няма, но въпреки, че ви няма – ще страдате. Ще бъдете донори на органи! Ще мрете, за да живеете. Та, това тук е не просто лагер на смъртта, но и лагер на живота. На по-достойния живот. И преди да го наченете, вероятно ще сте поумнели достатъчно. Защото ще смачкам жалките ви съзнания.

Изсмя се цинично.

-И както казах: преди да угаснете, ще ме приемате за нещо нормално. Ако се бяхте научили така да гледате живота, сега нямаше да сте тук. Нямаше да са тук и децата на някои от вас и да гледат голия ми задник.

Отново шляпна човека на инвалидната количка, хвана го за брадата и обърна главата му така към стъклото, че пленниците да виждат шевовете.

-Малка операция, елементарна, почти амбулаторна и от това било някога човешко същество остана само растение. То не може да се храни само и ако не го хранете ще умре от глад, а това много ще ме разсърди, защото то все още има органи за използване, т.е. ще унищожите държавна собственост във военно временен режим, а това се наказва…То ще се изхожда в гащите си и ако не ги сменяте и не го подмивате ще се зачерви, разрани, възможно е и да се инфектира, а както казах – това е държавна собственост. Много, много ще се разсърдя. Ако някой увреди това същество или себе си: електрошок. Втори. Трети…Петдесети…Бързо не ми омръзва, а ако ми омръзне – такива шевове ще има и по вашите глави и ще бъдете точно като тези остатъци от доскорошен нещастник.

Изплющя с камшика-жило по стъклото.

-Всяка година един на стотина попада в неговото положение. Жребий определя кой от вас ще бъде. Шансът ви е едно на сто, но ако…си го търсите: тогава сте си виновни сами. Жребий не ви трябва, не ви трябва и мозък, който и без друго не използвате. Казах, а сега…Оставям ви сами с новият човек-растение и с водещата на единствения разрешен канал: Жената Ангел.

Не знам знаеха ли, но операцията не увреждаше разума.

Човекът в количката възприемаше всичко. Можеше да мисли, да осъзнава положението си не по-зле от всеки друг, но нямаше никаква воля над тялото си.

Този човек бях аз.

Стефан Кръстев

15/12/2023

Антъни Пенев за мен е Серьожа, Хамлет, Човекът от Подолск: наивникът, неочаквано попаднал в сложна житейска ситуация, тийнейджърът озовал се в подлият свят на възрастните. Да, бих си го представил и в ролята на симпатичен негодник, но пак служещ, макар и нестандартно на доброто, не бе ми минало, че може да бъде толкова, толкова сполучлив Тартюф - един от най-големите негодници в световната класика.

Но в скелета на морското чудовище погълнало пророк Йона, с който започна "Тартюф" на режисьора Крис Шарков, вселената е друга. По-откровена, макар и доста по-мрачна. По-близка до съвремието, не така комична, но пък много по-реалистична.

И невинната харизма на Антъни Пенев, съчетана с изключителния му талант, в тази почти мистична атмосфера; напомняща и дискотека, напомняща и храм; търбухът на чудовището, който е и обсесията, в която измамата завлича, тук беше особено удачна да е обаянието на ловкия мошеник.

Молиер е поставил на прицел псевдо набожността, като е подчертал с комизма, че иде реч за псевдо набожен човек, но как ли възприемат хората (не зрителите и читателите) истинския Тартюф (този с когото живота ги среща), приемат си го за истински светец; невинен, чист, леко неуверен, Антъни, дори и типичната му многозначна усмивка, изглежда невинна, защото мошениците си имат най-невинната усмивка.

Това е Тартюф през погледа на обсебеният от него, а не през погледа на зрител или читател. Естествен. Точен като присъда. На сцена, която прилича повече на световния механизъм, отколкото на самия свят.

Имах високи очаквания, но този "Тартюф" надмина всички. Мога да говоря толкова дълго за всеки един от актьорите, но това е бързо, емоционално писание на един фен; целта му е възклицанието на впечатлен човек, не повече.

Не искам да пускам и спойлери, но финала, финала, когато Тартюф все пак е елиминиран, а останалите признават помежду си разни неща, докато консумират...своя плен; е, над това всеки трябва да се замисли, защото е много човешко и обяснява защо Тартюф е вечен.

Безкрайно възхитен! Гледайте на 20 декември от 19 часа следващото представление.

Рядко стойностно зрелище!

15/12/2023

Време е да напомня, че Коледа НЕ Е християнски празник.

Да се събере семейството е прекрасно; да почувства уют, да се разменят подаръци, всичко това радва, но цялата суетня не е нито тиха, нито свята.

Коледа е езически обичай, а Рождество Христово е по друго време на годината. Съобразено е да се празнува по време на Лари-те, покровителите на дома, според римската митология и е взело повече от езическия характер на празнуването, колкото от християнството.

Вдигането на пара, преяждането, препиването и насирането, смесено с лигави джингъли и ти-ви реклами си е отвсякъде древноримско макар и със съвременен адрес.

Няма общо ни с християнското смирение, ни с християнската любов, рязането на ръце, разполовяването на майки с дете в прегръдката си, точно по Рождество Христово, което уж се цени от някой "християнин" или парадиращ със загрижеността си към семейството си добре напомпан със западняшки стереотипи селяндур.

Разрушаването на паметници е вандалски акт, между другото практикуван и в "цивилизован Рим", когато завладее дадена държава. По принцип римляните са гледали да асимилират, не да разрушават и са наричали тази асимилация лицемерно: акт на толерантност, но ако някой местен идол или паметник е бил неудобен, изглеждал е незачитащ властта на цезаря - тогава си е бил изличаван и на негово място поставян римски идол или паметник на цезаря.

Въпросът е, кой ни завладя, че изведнъж видя неудобство в наши паметници! Или хайде: "въпрос на гледна точка", кой ни "освободи" сега: почти тридесет и четири години след рухването на Берлинската стена.

И от какво ни "освободи"?

Тук вече става и смешно и ужасно!

Та, хич не ми е до джингълите ви и звънчетата при такива лайна.

Ако имах внуче щях да съм първия, който да му обясни, че е глупаво парче, ако вярва в Дядо Коледа и ще стане тъпак като всички, които продължават да вярват в подобни приказки, които зомбирани рушат и скоро ще започнат и да убиват.

15/12/2023

Лошо завършвам годината :-(

Нямах намерение тази година да правя равносметки. И без тях изглежда прекрасна.

"Панко Мързеланко"
"Как Баба Зима я заболя зъб"
"Кучето, което подплаши своята сянка"
"Рошавата крава Шаки"
"Глупавият прилеп Пешо"
"Героите от Палавата гора"

Първи епизод от "Историите на кученцето Карла", а на 20.12 ще се играе и втория.

Това са куклени пиеси написано от мен и изиграни пред децата.

Имаше и няколко спектакъла на "Кратка пиеса за любов", която е подчертано за възрастни.

Поредната "Репортажи от Платония" - "Крадци на спомени" беше издадена около рождения ми ден, а разказът ми "Като останалите" написан тази година специално за конкурса на името на Янаки Петров беше отличен и включен в юбилейния алманах. Оказа се, че не пиша в този дух по-зле отколкото преди десетилетие, макар отдавна маниерът ми да се е променил.

Изглеждам точно толкова възбуден, влюбен и трансцедентен като тогава. Само, че малко по-опитен. И читателите го оцениха.

Пътувах до десетки точки в България, а извън България - до Северна Македония и Албания.

И като споменах Албания: преживях нещо невероятно, така се получи. Седмица да четеш сагата "Дюн" под съпровода на "Буда бар" на албански плаж е състояние, което навярно е сравнимо със силна наркоза (без да използваш каквато и да е било химия и без никакви вредни последици), такова откъсване от реалността и живот в съседна, в която всичките ти останали спомени приличат на филм - не ми се е случвало да имам.

За един такъв ден си заслужава години изпитания.

Освен шестте книги от "Дюн" намерих време да прочета около още 60, не броя постановките, но са около 30. Имам предвид само тези, които гледам за първи път, иначе са повече. Филмите са още повече.

Нямам и една седмица без по-малко от четири тренировки, а общо тренировките ми са около 200, а състоянието макар различно е сравнимо с онова на албанския плаж.

Всичко изглежда прекрасно, но пак казвам: завърших зле.
Няма да мога да сляза на новогодишното хоро тази година.
Отвратен съм.

Страх ме е, че ще се хвана с някое същество, което е било възторжено или сексуално възбудено, докато е гледало как се реже паметника: първо ръката с автомата, после тялото...майката (сто процента някой извратеняк е еякилирал на тази снимка), демоничната страст се изливаше отвсякъде тези дни.

Наказан е поредния "камък на злото", унизени всички, които зачитаме величието на антихитлеризма; момчетата оставили работа, дом, семейство за да тръгнат нанякъде...без много от тях да се върнат.

Бавно бяхме рязани самите, докато гледахме как това се случва, как къс по къс се разкъсват тела от камък. И в това време демони в мрежата се кикотеха и назидателно махаха с пръст.

Не съм в състояние тази година да обичам непознатите.
Не мога да бъда част от хорото на народ примирил се с подобна управа.

15/12/2023

Камъкът на злото

Лееха се думите на кмета. Оскукваха се около мустака му. Весело намигаха през капките мастика. Симпатяга беше. Снажен, гласът му гръмогласен. Излъчваше неубоздано веселие, а Майстора се чудеше луд ли е или в дълбаене на камъка и търсене на формата на....и той се чудеше на какво е пропуснал да забележи колко ненормално и красиво място е света.
-Вярвай ми, братче Майсторе, нашето село е богато щото е щастливо и е щастливо щото е богато, а наздраве. Та да ти обясня, за какво става дума. Направи му нещо грозно. Правилно си чул...Толкоз ти е хонорара, само направи грозното камено нещо...
-Ами колко му е?
-Да, нищо работа. Всички всяка година го правят за един предиобед, я два и остават до края на седмицата тук, за да се позабавляват, защото няма по-щастливо място от нашето село. Всички искат да дойдат повторно, но такъв ни си е обичая. Майстор има право само веднъж да направи своето грозно нещо. Ето ти камъка, ти си имаш своите там длета, скалпели, тербушони, ти си знаеш какво, но от този камък го направи....
-И за какво ви е?
-Ще го линчуваме.
-Какво ще го?
-Ще го обругаем, ще го унищожим, натрошим и ще утишим натрупания ни гняв. Виж, какво. Не пренасяме в жертви черни овни, други там нещастни живинки, те стават за ядене. Не ме разбирай погрешно, хора християни сме, пълна ни е църквицата винаги и един Квазимодо бие камбаната й, истински Бах е идиотчето му щастливо, но...ох, наздраве, да си дойда на думата. Останало ни е нещо от езичеството ли, от нещо друго си ли там, не го знам какво. Викаме майстор-скулптор, отплащаме му се...и така...Хубава ни е мастичката.
-Прекрасна!-засмя се Майстора и се замисли колко щастлив човек е. На петдесет години имаше приятелка с дупе каквото ни един скултор можеше да извая, па бил той и дядо Фидий, но дядо Фидий не беше такъв късметлия, че да му плащат щедро и прещедро за да направи нещо грозно.
Кметът си отиде, а той като погледна камъка съвсем полетя из небесата. Забавно щеше да му бъде. За часове щеше да го направи. Та то този камък си беше зъл. Идеален материал за идеалното зло. Формите му едни аморфни, абсурдни, приличаше на глупавата усмивка на съседката и на съдбата. Приличаше на подута вежда и пръдлив задник на дебелана в автобуса. На нещо още по-гадно, но си пийна от мастичката и на шега започна да вая омразният образ. Работата го грабна.
"Че за какво ми плащат изобщо! Та този камък си е идеалният образ на злото. Всеки може да види каквато си гадост пожелае в него. Любимият си кървав хемароид, двойната брадичка на данъчният, любимият теливизионен политик, мазният мошеник който те е срещнал някога и ти е разкатал майката, учителят по математика или мутрата която преди осем години ти е грабнала дамата на сърцето. Защо ми плащат и аз не знам, а защо го дълбая....Сигурно защото съм тъп..."
Все повече обаче се увличаше, камъкът ставаше все по-зъл и по-зъл. По-изразителен, остър и откровено отблъскващ.
-Какво се крие под теб. Какво?
С тези думи заспа. Сънува кошмари, а на след девет часа се събуди умрял от глад, използвайки и двете ръце се натъпчи като за последно и отново се нахвърли на камъка. Мислеше си за красивата си нова любовница, а работеше върху образа на злото. Мислеше си колко я обича, колко му липства, как щастливо ще прекарат с полученият хонорар, а устните му се свиваха, ръцете му на няколко места кървяха, а чертите на дявола придобиваха реален темперамент.
Вечерта бе толкова уморен, че вече не знаеше какво прави. Пийна само чашка мастика и минути по-късно засънува облаци.
Веднъж се стресна. Полазиха го тръпки.
-Не, няма да го направя! Те не искат това от мен!
Но на другият ден, реши да го направи. Реши на всяка цена да го направи.
-Каква красота се крие под теб? Мога ли да я намеря? Мога ли да намеря красивото под лицето на идеалното зло.
И хвърли през следващата седмица цялото си сърце и душа за да го стори. Отслабна с четири килограма, на път беше отново да се алкохолизира както преди петнадесет години. Веднъж обърка и сложи в супата си вместо сол миша отрова и трябваше да е умрял, но тъй желаеше да завърши скулптурата си, че се събуди и никога не научи, че това се е случило с него.
Знаеше, че това ще е шедьовъра му, че никой не го иска от него, че му плащат щедро и прещедро за нещо което ще унищожат, но работеше, работеше както никога досега. С най-голямото желание и вдъхновение в живота си и накрая, те стояха в прегръдките си. Гол мъж и жена, къдрави, може би Орфей и Евредика, а може би онези хлапаци които арестуваха преди месец, че се таковаха на центъра.
Въздъхна облекчен. Търкулна се сълза по лицето му.
-Ама, че съм лигльо. Та аз си свърших работата.
На другият ден започваха празниците на селото с ритуалното поругаване на злото. Изнесоха статуята покрита с чаршаф. Наобиколи я тълпата. Децата се кискаха и размятаха нунчаго и прашки, жените скубеха косите си и проклинаха, а мъжете псуваха онова което беше под чаршафа. Най-сетне началото беше обявено. Статуята беше открита. За един миг всички замлъкнаха. Някои гледаха зяпнали, други още по-глупаво, имаше и пребледнели и просълзени, въртяха се недоверчиви погледи, никой не смееше да гъкне, а после отведнъж силата се отприщи. Нахвърлиха се върху двамата прегърнати. С камъни и вериги от мотоциклети и велосипеди, с гайчни ключове и празни бутилки, с плюнки и кофи пълна с помия...
Усети, че не му стиха въздуха.
"Какво пък! Знаех какво се иска от мен и въпреки това направих..."
Почувства желание да пие и да повръща едновремено, да се нахвърли заедно с хората върху творбата си, тя му беше виновна. От камък на злото красота не излиза, колкото и да я желаеш.
Блъскаха я с брадни и винкели. Първо падна лявата гърда на момичето, после бузата на момчето. Главите им се отъртиха едновремено. Ръцете им се счупеха...
-Е, ще си взема паричките и ще прегърна моята любима....Много ще ми се радва...
Помъчи си да си вземе въздух. Не успя.
Багер премина през остатъците от статуята, а той падна заедно с нея.
По лицето му остана завинаги глупавата усмивка на каквато в началото му заприлича камъка.

©Стефан Кръстев
2006

14/12/2023

Синът на кладенеца :: След вандалството

13/12/2023

"Ням свят" е писана доста преди The See и е издадена, така че не мога да бъда заподозрян в някакво заимстване, макар сюжетът много напомня. В основата във вселената "Ням свят" човечеството след биологична война е онемяло (в The See е ослепяло) и в двата случая цивилизацията се връща към Тъмните векове. Само, че "Ням свят" е притча за тези в чийто глас се вслушваме и тези, които не чуваме изобщо. От една страна имащите власт, от друга - унизените и оскърбените.

В "Ням свят" се появява злият месия - Далебор. Когато реших да се казва така, дори не обърнах внимание, че името съвпада точно с образа. "Дал" от "далече", "бор" от "борец". Далечен боец или боец от далече.

Самият свят пожела да превърна Далебор от харизматичен герой в злодей и диктатор.

По отношение на него съм крайно раздвоен. Това е героят ми към когото изпитвам най-силна симпатия и слабост, от друга страна, съзнавам ясно, че е жесток и нечовечен.

Каузите му или са защита на слабите, или защита на закона.
Средствата му обаче са насилие, жестокост, страх.

От снощи си представям един леко пародиен Далебор. Някак озовал се от вековете на Немия свят в наше време.

Как би постъпил с онези, които строшиха паметника.
Би ги поставил на фундамента, като Пурко от "Господин за един ден" да бъдат фигурата на паметника докато рухнат от смъртоносна умора.

Лошото е, че такива поведения като техните, раждат и такива диктатори като Далебор.

09/12/2023

Програмата на ДКТ "Иван Радоев", допълнително "4+1" - оживяващи картини, но за разлика от "Портретът на Дориан Грей", "Овалният портрет" и още стотици диаболични и магико-реалистични истории тук имаме човешки образи, характери пълни с позитивност и топлина.

По мое мнение, едно от най-успешните произведения на тема: "Човек и изкуство", горещо препоръчвам.

С нетърпение чакам "Тартюф", сега когато е пълно с тартюфовци е момента!

09/12/2023

Синът на кладенеца :: Като останалите

07/12/2023

Синът на кладенеца :: По случай 114 годишнината от рождението на Вапцаров

05/12/2023

Тази седмица в ДКТ "Иван Радоев"

Синът на кладенеца :: 4-10 декември в ДКТ "Иван Радоев"

24/07/2023

14/07/2023

Една вечер със... Стефан Кръстев

22/01/2023

На 18 януари в зала „Библиотеката“ се състоя среща-разговор с Цвятко Камбуров и представяне на новата му книга с разкази „Жена с обеци“. Авторът, който [...]