23/03/2024
Още една легенда си отиде. Светъл да е пътят ти, приятелю.
Константин Икономов: Богат не се става от книги, но удоволствие великое ест
Един забележителен банскалия за прозата на битието и живота като поезия
11-ото поколение банскалия и наследник на един от най-големите възрожденски родове тук, създател и директор на днешната Професионална гимназия по електроника и енергетика и на Национален парк „Пирин“, председател на Комитета по горите и заместник-министър в Министерството на земеделието и горите 1997–1998 г., съветник по въпросите на горите в правителството на Република Македония в периода 1999–2002 г. Човек с удивителна ерудиция и интереси в различните области на знанието, изкуствата, езиците. Майстор на невероятни пластики от дърво и камък, поет и автор на 13 книги, общественик, планинар и защитник на планината, носител на общинското звание Будител на годината. Това е в няколко изречения биографията на един забележителен банскалия – Константин Икономов.
Роден в деня, в който градът чества свободата си – 5 октомври, тази година той навърши 80. Отбеляза юбилея с 13-ата си книга и получи почетния знак на Банско. Ние пък го избрахме за събеседник в интервюто на коледния брой, защото разговорът с него винаги носи благодат.
- Г-н Икономов, на 5 октомври, точно в деня на Банско, навършихте 80 години, а малко по-рано получихте почетния знак на общината. Това направи ли 2019-а по-специална за вас?
- И без знак се чувствах добре, но все пак погалиха ми егото. Въпреки че тази почит ми се оказва за втори път – предишният беше по времето на кмета Краваров и разликата е, че тогава отличието нямаше номер. Сега гледам, че е 49-о по ред. Значи малко сме носителите, което ми вдига акциите (смее се). А през 2013 г. получих званието Будител на годината, което особено високо ценя.
- Награждаването ви съвпадна с представянето на вашата 13-а книга, която всъщност е луксозно безплатно издание. Как се пише толкова много?
- О, имам и една в печатница, и още една в ръкопис. Аз се оказах много продуктивен, без някога да съм го планирал, не съм си определял теми, цикличност, но напънаха ме книгите. През 2009 г написах първото стихотворение в живота си, скоро след това се получи и първата творба, и така… до ден-днешен.
- Защо озаглавихте последната си книга „Въглени“?
- Знаете, че човек цял живот установява разни неща. Аз наскоро открих колко е трудно да се намери хубаво заглавие. И не съм доволен от всички мои, но мисля, че с повечето съм улучил – „Високосна година“, „Багри“, „Добросфера“, „Требник“, „Мурови стребла“, която е на бански диалект, „Часовник от пясък“, „Домислици”, „Житница“...
- Посвещението ви във „Въглени“ гласи: „На вековната мъдрост и здравия разум на поколения банскалии“. Мъдри ли са обаче и днешните банскалии? Аз, като наблюдавах изборните, а и следизборните страсти, доста се усъмних в това.
- Какви ти страсти? Изборите са като всяко чудо – за три дни.
- О, имаше доста истерия този път.
- Не съм съгласен с вашата констатация, кампанията беше интересна, но толкова. Банскалията е спокоен човек, просто поддръжниците на основните кандидати се вживяваха малко повече в ролите си. Има една мисъл, която гласи, че най-добрата демокрация е тази, при която хората не се интересуват кой е министър-председател. Аз моята най-после съм си я изградил – вече ако ме питате кои са членовете на Министерски съвет, сигурно трябва доста да се напъна, за да ги изредя.
Колкото до въпроса за мъдростта на нашенци, ще кажа, че всяко поколение, когато стигне моята възраст, започва да мрънка срещу наследниците си, но те въпреки това стават зрели, работещи хора, после възрастни и животът се върти по един и същи начин. Младите днес не са глупави, защото много и умно работят, а българинът не възприема добре престараващия се човек.
- Все пак от разстоянието на годините можете ли да кажете как се е променил банскалията?
- Адекватно на времето. Няма резки промени сред нас, банскалията не е сербез, той успява да командва себе си – ако му се псува, само ще се изкашля. Дипломати сме въпреки личните черти на характерите ни.
- Задавам ви този въпрос, защото 13-ата ви книга е сборник от мъдрости, а и сме в навечерието на Коледа, време за равносметки и отрязък от годината, който може да бъде наречен Добросфера, ако заимстваме името на любимата ми ваша книга.
- „Въглени“ нямаше претенции да поучава, но май това се получи.
- Как подредихте точно 2228 двустишия?
- Така се наредиха колите. Още има, останаха непубликувани и няма да бъдат цитирани. Знаете ли, хората обичат да заимстват мисли, смятат, че когато искат да са убедителни, ако не са споменали някой голям автор, не са се справили. Познавам и такива, които говорят само с откраднати реплики, та на този фон моите хрумки, или по-учено казано – моите поетично-емоционални и поетично-философски сентенции, може да се окажат полезни на съгражданите ми, а от друга страна, съм доволен, че те са си съвсем мои – ако се изразявам правилно, ще разберете, че съм горд със себе си, защото аз пък не съм цитирал никого.
- А как да се пазим от омразата, която съпътства ежедневието ни, г-н Икономов?
- Ще прозвучи доста по християнски, което не ми харесва, но единственият начин е с неомраза, а точната дума е обич.
- Което ме насочва към това, че вие сте човек, обичан и уважаван от всичките ви съграждани.
- Е, не, не сте случили на всички достоверни източници. И явно не броите хейтърите в мрежата, но да приемем, че те са патология. Това, което за мен е важно, е че аз самият се стремя да съм в хармония със себе си. Мой роднина забогатя набързо след промените и когато в края на 90-те вече плуваше в лойта на собствените си икономически успехи, един ден ми скочи с репликата: „Е, аз като не съм прочел два вагона книги като теб, та какво, пак съм преуспял“. А аз му отговорих с израз, в който вкарах цитат от библията – „Богат не се става от книги, но „удоволствие великое ест“. Написах този спомен и в една моя автобиография за списание „Словото“.
- Преди да започнете да пишете книги обаче, вие имате доста завидна кариера, като сте заемал високи държавни постове и преди, и след 10 ноември.
- Тук ми напомняте за покойната ми вече сестра, която често ми повтаряше, че съм голям късметлия. И така си беше – залягам да уча за приемни изпити, излиза решение да се влиза по бал. Записвам се студент, момчетата до тогава всяка събота ходеха на военна катедра, с моя випуск я отменят. Идва време за разпределение – за моята специалност го премахват. Общински комитет на БКП ме кани на добра служба в Банско, нищо, че не съм партиец, а защото в провинцията по онова време нямаше никакви специалисти. Станах столичанин не чрез брак, каквато беше практиката на младежите от провинцията…
- А как се стигна до софийското жителство?
- Разбира се, случайно, защото, както споменах, моята специалност – „машинно инженерство за нуждите на горската промишленост“, не попадна под разпределение, тъй като се оказа, че е открита по някакъв съветски модел и имаше реализация за не повече от 4-5 човека в цялата държава. Та ни пуснаха, който където иска да работи. Аз имах приятел в общинското предприятие „Градски транспорт“, и понеже по същото време някой беше внушил на Тодор Живков, че е време да се произведе чупещ се трамвай, събираха млади хора за екип, в който попаднах. Доста голям колектив сформирахме и направихме тази машина. На откриването на мотрисата се изтърси една торба с отличия, а на 6-7 души, сред които и моя милост, дадоха и жителство.
- Обаче бързо се върнахте в Банско…
- Да, и си взех банскалийка. Ами поканиха ме. В първите години след 9 септември заради страховете, че може да залепят за Югославия западни български територии, в това число и Пиринска Македония, там не се инвестираше в нищо. Което впрочем е и в основата на изоставането на Северозапада, за което сега толкова се говори. А след 1969-а, когато тази опасност беше преминала, се юрна мощната индустриализация на този район. Цялата тази индустрия я създаде Иван Радонов, бивш партизанин, който след 9-и, въпреки, че всички като него ги изстрелваха директно на високи постове, избра да е дежурен оператор в голямата ел.-подстанция близо до летния театър над ул. „Драган Цанков“ в София. Там за три и половина години стана електроинженер и едва тогава си разреши да ползва привилегията на миналото си. Имаше и такива хора.
Та този човек, вече инженер, постъпва на работа като технолог във „Ворошилов“ (б. а. – Слаботоков завод в София, произвеждащ тогава радиоапарати, а по някое време и първите телевизори), после оглавява цех, расте до директор и когато през 1960 г. се създава стопанското обединение „Респром“, включващо цялата радио-техническа, електронна и съобщителна промишленост на страната, го викат за зам.-главен директор. След което е директор на обединението, а скоро след това става и зам.-министър на електрониката и електротехниката. В качеството си на такъв и като се има предвид и промяната в политиката, той поръси като Бога на изобилието, семената на развитието от Видин до Петрич. Създадоха се много предприятия и технически училища. В Банско се направи заводът за телефонна апаратура, покрай него и техникумът. И понеже по онова време, поради липсата на работни места всички местни специалисти се бяха разнесли по страната, бюрото на Общинския комитет умуваше по списък, кого да привлече на рабата и стигаха до мен. Дядо ми е даскал и свещеник, баща ми е учител, и затова ме поканиха за директор на новото училище. Аз бях научен сътрудник вече, тогава степените бяха като званията в казармата, минат две-три години, слагат ти звезда, вдигат те. Но без колебания оставих кариерата и се прибрах, вместо да стана професор.
Техникума го почнахме в нивите срещу гробището, като изчакахме хората да са оберат царевицата, за да направим първата копка. Бях на 28 години и като всеки тук - под хорските очи, но ми вървяха нещата, имахме чудесен млад учителски колектив. По едно време, след 13 години, обаче усетих, че няма какво да свърша повече тук, и когато се откри дирекцията на националния парк, кандидатствах сам и като доказал се вече ръководител и с образованието ми от Лесотехническия, лесно ме одобриха.
- Съжалихте ли някога, че не останахте в София?
- Никога. Родителите ми бяха останали сами тук и си живееха в една тиха скръб, а аз се чудех как да открадна минута за Банско. Едва чаках да свърши работния ден в събота, скачах в рейса към къщи, и обратно чак в понеделник. Но що укори чух от приятели, идея нямате.
- Обаче след промените, отново отивате в София...
- Не, не, само за една година беше това.
- А защо?
- Защото съм капризен, не ми хареса. Първите години знаете – еуфория, мечти, надежди, и когато вече СДС взе властта, започна ритането по кокалчетата вътре. Аз бях поканен през 1997-а лично от Иван Костов за председател на Комитета по горите във временния кабинет на Софиянски. Разликата между комитет и министерство беше само, че първото се откриваше по-лесно – с решение на МС, а не от парламента, което от гледна точка на оперативност беше много важно. Когато след изборите Костов направи кабинет и закри всички комитети, ми предложиха да остана като зам.-министър докато изработя Нов закон за горите, което беше свързано с връщането на частните горски имоти. Та тъкмо бях се нагласил да си ходя след 3-та месеца, останах до края на 97-а.
- Понеже сте бил на върха на пирамидата тогава, ще ви попитам, откъде идва демонизацията на Костов?
- От него си. Давам пример от личния ми допир – когато през 95-а ме махнаха от парка, той зададе въпрос от парламентарната трибуна защо съм уволнен при всичките ми професионални качества, а след това и той ме освободи и знаете ли с какъв мотив – „липса на необходимите качества“. Всъщност по него време това си беше самата истина, ако вземем предвид как за година и половина се размърда целият подземен слой на зоологията – изпълзяха червеи, пиявици и се започна едно страшно кадруване, в което отказвах да участвам. Александър Божков например ме е викал да ме критикува, че съм бил уволнил много малко партийци.
Но всъщност, аз винаги съм бил проблемна фигура и в Банско, като Терсит от „Илиада“ съм, все протестирам. Със семейство Балеви например, бяхме в денонощна жестока идеологическа борба.
- Как оценявате техния принос за развитието на града?
- Аз съм пристрастен, защото съм много газен. Райна Балева много пъти ми е скачала, ама като и покажех решението на Областния комитет, с което съм поканен на работа от по-високо в партийната йерархия от нейното ниво, млъкваше. А аз и сега си го пазя. Около изграждането на ски зоната например, при направата на лифт „Помагалски“, аз не само не съм пречил, но много неща съм прокарал на своя глава, защото съм искал да се случат. Но след това, ме привикаха с мъжа й и ми заявиха: „Както дотука, така и занапред – не просто няма да ни спираш, а и няма да се интересуваш какво правим, защото имаме големи планове“. Значи искаха да се изсекат примерно 1000 куб м за просека за писта, аз да не съм видял – не можеше да стане това, бях държавен служител, 15 години бях начело на парка и бях получил признанието, че съм специалист на европейско ниво.
- Доколкото знам, сте и гърмян след промените?
- На 14 декември 1994-а БСП спечели властта и ден, след като Жан Виденов положи клетва на 25 януари пред парламента, в 3,15 сутринта с тротил разрушиха половината къща и за части от секундата не убиха малката ми дъщеря, тогава абитуриентка. А скоро след това ме и уволниха.
- Но защо?
- Защото някакви мутри решиха, че там където е дървената арка на спасителната служба, ще сложат билети и ще събират пари. Аз разбрах и за нула време им откарах качулките да ги приберат. Но те са отмъстителни глупаци. Грозното беше, че с тях имаше човек от местната власт, но и пред инквизицията няма да издам кой е.
- Когато се каже Икономови в Банско, асоциацията е – антикомунисти. Разкажете нещо повече за вашия голям род.
- От страната на баща ми са 11 деца, след 9 септември всички минаваха за фашисти, баща ми беше 2 години в лагера „Куциян“. Лазар Икономов, син на най-големия брат на баща ми и пръв приятел на Вапцаров, е убит без съд и присъда. Четирима от чичовците ми минаха през арести и затвор. Клонът на леля ми обаче са все партизани – 7 души. Имам 42 първи братовчеди. Като добавите приятели и съученици, ще разберете защо, когато се върнах в Банско, се чувствах като стръкче праз – ако го боцнеш отново и отъпчеш пръстта, зеленкото тръгва. Когато излизах с приятели, майка все питаше кои момичета са с нас, за да ме предпази от това да харесам някоя с моята кръв. И винаги намираше едно или две от компанията, които са ми роднини.
Но нещо, което ще ви е интересно, защото наскоро го открих при проследяването на родословните дървета тук – аз имам жилка и от Хадживълчевия род. Може да се каже, че съм потомък на Паисий – 11-о поколение.
- И пак понеже времето е предпразнично, ще ви попитам: каква е коледната равносметка на Константин Икономов?
- Написал съм 14 книги без никакво усилие. Малките ми и големи дървени скулптури красят читалището, има ги и на други места, защото обичам да ги подарявам. Никога не ме е интересувало нищо повече, от това, което съм вършил в съответния момент. Бил съм безкомпромисен със себе си, и затова съм и гърмян, и преследван. И сега, на 80, на честването на юбилея, най-после усетих, че май и при мен задействана максимата, че човек първо работи за името си, а после името за него. На 34 год. получих орден „Кирил и Методий”- II ст. за високи постижения в образователното дело. През това време през Техникума са минали повече от 2500 ученика. Работата ми в първия Национален парк – „Пирин“ – 15 год., помогна да се създаде у нас стандарт в тази област. Това, че в Банско почти няма къща без една моя книга, а често и по няколко, значи, че нещо съм оставил. Имам три дъщери и четири внука. И щом не съм си закачил Почетния знак на Банско на лента и да ходя с него по улицата, значи съм супер, нали.
- Какъв съвет бихте дали на съгражданите си?
- Толкова много у нас всеки дава акъл на всеки, че няма да се включа и аз. Макар това да ни е национална черта.
- Какво е за вас Пирин?
- Той е бижу, диамант, но е мъничък и затова изисква особени грижи.
“Банско Утре” е първият вестник в Банско, който излиз?
